Кого разделя “Време разделно”

| Даниела Горчева,

На 1 и 2 ноем­ври 2008 г. в Ам­стер­дам и в Ха­га бе пред­ста­вен по­ред­ният, три­де­сет и тре­ти (спо­ред сай­та на Ми­нис­терс­тво­то на вън­шни­те ра­бо­ти) пре­вод на ро­ма­на “Вре­ме раз­дел­но” на Ан­тон Дон­чев.

На 14 ноем­ври в руб­ри­ка­та “То­ку-що из­лязла кни­га” на еди­н от най-ав­то­ри­тет­ни­те хо­ланд­ски вес­тни­ци “Фолк­скрант” бе пуб­ли­ку­ва­на крат­ка иро­нич­на бе­леж­ка със заг­ла­вие “Бъл­гар­ска ге­рои­ка”: “В про­дъл­же­ние на 5 ве­ка Бъл­га­рия е влад­яна от Ос­ман­ска­та им­пе­рия и ед­ва в края на 19-и век се ос­во­бож­да­ва от иго­то на сул­та­на. В бъл­гар­ска­та ис­то­риог­ра­фия от­край вре­ме се набл­яга твър­де мно­го на тур­ски­те жес­то­кос­ти - мно­го по­ве­че, от­кол­ко­то реал­ни­те фак­ти пред­по­ла­гат. Та­зи тен­ден­ция е ек­стрем­но за­си­ле­на по вре­ме­то на ко­му­низ­ма, най-ве­че в ли­те­ра­ту­ра­та. Ан­тон Дон­чев (1930), еди­н от лан­си­ра­ни­те от то­ва вре­ме ав­то­ри, през 1964 г. пуб­ли­ку­ва ро­ман, в кой­то цен­трал­но място зае­ма ис­лямис­ткият меч. “Вре­ме раз­дел­но”, ве­че и с пре­вод на хо­ланд­ски под име­то “Tijden van verandering”, раз­каз­ва за (ос­пор­ва­на­та от ис­то­ри­ци­те) на­силс­тве­на ис­лями­за­ция в Ро­до­пи­те и ге­роич­на­та бъл­гар­ска съп­ро­ти­ва сре­щу нея. Сред иди­лич­ни пла­нин­ски пей­за­жи се лее наис­ти­на твър­де мно­го кръв.”

Де­се­ти­на дни по-ра­но в бъл­гар­ско­то по­солс­тво в Ха­га, къ­де­то се със­тоя сре­ща­та с Ан­тон Дон­чев по по­вод хо­ланд­ския пре­вод на “Вре­ме раз­дел­но”, на за­да­де­ния въп­рос: “Как бе­ше пос­рещ­на­та кни­га­та от хо­ланд­ска­та пуб­ли­ка?”, пи­са­телят от­го­во­ри, че до­се­га е има­ло ед­на - еди­нстве­на реак­ция и, как­то той се из­ра­зи, “видя се, че хо­лан­дци­те ги бо­ли ма­зо­лът на ле­вия крак, на най-мал­кия пръст”. Спо­ред не­го хо­лан­дци­те си има­т тех­ни си проб­ле­ми и “тая хо­лан­дка” ги тър­се­ла в не­го­ва­та кни­га.

Ста­ва­ше ду­ма не за ци­ти­ра­на­та по-го­ре бе­леж­ка, а за пуб­ли­ку­ва­на­та на 1.11.2008 г. във в. “Трау” (еди­н от го­ле­ми­те хо­ланд­ски вес­тни­ци) ста­тия на жур­на­лис­тка­та Хе­лен Кой­ман, прия­тел на Бъл­га­рия и ав­тор на кни­га за на­ша­та стра­на. В ста­тия­та се под­чер­та­ва, че бъл­гар­ско­то по­солс­тво суб­си­ди­ра пред­став­яне­то на на­цио­на­лис­ти­чес­ка кни­га в Ам­стер­дам, ци­ти­ра­но е и мне­ние­то на бел­гий­ския бъл­га­рист про­фе­сор Рай­монд Дет­ре, кой­то на­помня, че кни­га­та за­щи­та­ва тен­ден­циоз­на глед­на точ­ка вър­ху ис­то­рия­та и че е от­ка­зал да при­със­тва на пред­став­яне­то на пре­во­да с ду­ми­те: “Мо­га да по­со­ча де­сет­ки дос­той­ни за пре­вод ли­те­ра­тур­ни произ­ве­де­ния, в кои­то Бъл­га­рия е пред­ста­ве­на ка­то съв­ре­мен­на ев­ро­пей­ска стра­на, а не ка­то стра­на на хо­ра, стра­да­щи от ис­то­ри­чес­ки ком­плек­си. За мен - каз­ва проф. Дет­ре - пре­во­дът на хо­ланд­ски точ­но на та­зи кни­га е необя­сним из­бор.”

Име­нно то­ва про­во­ки­ра пи­са­телят Ан­тон Дон­чев да от­го­во­ри с пос­тав­яне­то на диаг­но­за­та: “И се видя, че хо­лан­дци­те ги бо­ли ма­зо­лът на ле­вия крак, на най-мал­кия пръст!”

Няма да пи­та­ме за­що то­га­ва бяха по­хар­че­ни тол­ко­ва па­ри на бъл­гар­ския да­нъ­коп­ла­тец за хо­ланд­ско­то из­да­ние, щом “хо­лан­дци­те” стра­дат от та­ки­ва се­риоз­ни бо­леж­ки и за­що, след ка­то тия хо­лан­дци не са в със­тоя­ние да оце­нят бъл­гар­ския ше­дьо­вър, ака­де­ми­къ­т бла­го­во­ли да се вдиг­не чак от Со­фия (раз­би­ра се, не за своя смет­ка) и да ги оща­стли­ви с лич­но­то си при­със­твие.

Няма да пи­та­ме и за­що изо­бщо е то­ва уси­лие да се пре­ве­де на 33 ези­ка еди­н ро­ман, кой­то оче­вид­но е пос­рещ­нат не та­ка въз­тор­же­но, как­то “у до­ма”, ни­то да­ли Ан­тон Дон­чев или прие­мът на не­го­вия ро­ман в Ев­ро­па са важ­ни за “на­цио­нал­но­то ни са­мо­чувс­твие”, ни­то да­ли ро­ма­нът е пос­редс­твен или е “без­спо­рен ше­дьо­вър”.

Тук ще се спрем пре­дим­но на кон­тек­ста на съз­да­ва­не­то на “Вре­ме раз­дел­но”, на за­да­ча­та, коя­то то­зи ро­ман е трябва­ло да из­пъл­ни, и до­кол­ко ус­пеш­но е из­пъл­не­на тя.

От­го­во­рът на въп­ро­са да­ли фе­но­ме­нът “Вре­ме раз­дел­но” про­дъл­жа­ва да из­пълн­ява своя­та роля в Бъл­га­рия и днес, 45 го­ди­ни след на­пис­ва­не­то си, и да­ли от­но­ше­ния­та ин­те­лек­туа­лец - власт са се про­ме­ни­ли през пос­лед­ни­те го­ди­ни, ос­тавям на чи­та­те­ли­те му.

ФАК­ТИ ЗА РАЗ­МИ­СЪЛ

Как­то спо­де­ли пре­во­дач­ка­та на ро­ма­на Юли­я Квак- Стои­ло­ва, по­не­же на За­пад ни­кой не се ин­те­ре­су­вал от Бъл­га­рия и ни­то ед­но хо­ланд­ско из­да­телс­тво не проя­ви­ло ин­те­рес към “Вре­ме раз­дел­но”, хо­ланд­ско­то из­да­ние на кни­га­та е осъ­щес­тве­но с ак­тив­но­то съ­дей­ствие и фи­нан­со­ва­та под­кре­па на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва. Всъщ­ност всич­ки­те пре­во­ди, как­то и мно­гоб­рой­ни­те из­да­ния на то­зи ро­ман у нас са осъ­щес­тве­ни с фи­нан­со­ва­та под­кре­па на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва, т.е. вклю­чи­тел­но с па­ри­те на те­зи ней­ни да­нъ­коп­лат­ци, кои­то се оп­ре­делят ка­то тур­ци.

Не­ка да раз­гър­нем стра­ни­ци­те на “Вре­ме раз­дел­но” и да ви­дим как са ха­рак­те­ри­зи­ра­ни част от хо­ра­та, с чии­то па­ри “Вре­ме раз­дел­но” шес­тва по све­та и у нас: “Те (вдо­ви­ци­те и де­ца­та - б.м.) бяха зас­тиг­на­ти от тур­ски­те ор­ди и под­ло­же­ни на най-мръс­ни дея­ния, кои­то мо­же да из­вър­ши са­мо тур­чин. Тия мръс­ни де­ла не мо­га да опи­ша - че­люс­ти­те ми се схва­щат.”

Има и още: “Тур­ци­те по­бесн­яха. Каз­вам тур­ци, но то­ва бяха зве­ро­ве от де­сет на­ро­да и сто по­ро­ди.”

И ТА­КА НА­ТА­ТЪК...

Име­нно с то­зи ро­ман Бъл­га­рия кан­ди­датс­тва и за Но­бе­ло­ва наг­ра­да за ли­те­ра­ту­ра, а тя, как­то е из­вес­тно, се връч­ва на пи­са­тел, съз­дал “най-за­бе­ле­жи­тел­но произ­ве­де­ние с вис­ши ид­еа­ли”.

“Вре­ме раз­дел­но” е дей­стви­тел­но “за­бе­ле­жи­тел­но” произ­ве­де­ние, ина­че не бих­ме се за­ни­ма­ва­ли с не­го. В гол­яма сте­пен име­нно бла­го­да­ре­ние на не­го мно­зинс­тво­то от днеш­ни­те бъл­га­ри са убе­де­ни, че през XVII век в Ро­до­пи­те е би­ла из­вър­ше­на ма­со­ва на­силс­тве­на ис­лями­за­ция и ни­как­ви фак­ти, до­ка­за­телс­тва и се­риоз­ни ис­то­ри­чес­ки из­след­ва­ния (как­ви­то ве­че има пре­дос­та­тъч­но) не са в със­тоя­ние да ги убе­дят в про­тив­но­то. Ин­те­рес­но би би­ло да се проу­чи и да­ли ро­ма­нът еве­нтуал­но не под­хран­ва съз­на­тел­на или под­съз­на­тел­на ет­ни­чес­ка ом­ра­за, но то­ва е ра­бо­та на съот­вет­ни науч­ни из­след­ва­ния.

Ро­ма­нът оба­че е за­бе­ле­жи­те­лен и с дру­го - той е на­пи­сан по по­ръч­ка на Съю­за на бъл­гар­ски­те пи­са­те­ли (СБП), кой­то пък от своя стра­на бе­ше под­чи­нен на БКП.

Как­то спо­де­ли ака­де­ми­к Дон­чев в Ха­га, по­ръч­ка­та на СБП през 1963 г. не би­ла от­пра­ве­на към не­го, а към Сте­фан Ди­чев, кой­то за беля ка­те­го­рич­но от­ка­зал да пи­ше та­къв ро­ман. След то­ва СБП се объ­рна­л към Ан­дрей Гуля­шки, но и той от­ка­зал. Пи­та­ли и дру­ги, но ни­кой не по­же­лал. В пос­лед­ния мо­мент оба­че чес­тта на СБП пред Пар­тия­та е спа­се­на от доб­ро­во­ле­ца Дон­чев, кой­то ус­пява да на­пи­ше ро­ман от 416 стра­ни­ци за 45 дни - ре­корд, дос­тоен за Ги­нес. Как­то сам ав­то­рът раз­ка­за - пред­ва­ри­тел­но­то проуч­ва­не на те­ре­на и ис­то­ри­чес­ки­те из­точ­ни­ци му от­не­ли има-няма две сед­ми­ци, за­що­то за 15 дни и “са­мо” сре­щу 75 ле­ва ко­ман­ди­ро­въч­ни оби­ко­ли­л Ро­до­пи­те, къ­де­то ни­ко­га пре­ди не бил стъп­вал. Пос­ле се уса­мо­ти­л на Пам­по­ро­во и на­пи­сал, как­то твърдят някои, “най-доб­рия бъл­гар­ски ис­то­ри­чес­ки ро­ман”. Ако то­ва е та­ка, тол­ко­ва по-зле за бъл­гар­ския ис­то­ри­чес­ки ро­ман. Но то­ва е по-мал­ка­та бе­да.

ВИС­ШИ­ТЕ ИД­ЕА­ЛИ

Вто­ро­то ус­ло­вие, на кое­то пред­ло­же­ният от Бъл­га­рия за Но­бе­ло­ва наг­ра­да ро­ман оче­вид­но от­го­варя, са “вис­ши­те ид­еа­ли”. Да при­пом­ним за как­ви ид­еа­ли е ста­ва­ло ду­ма през 1963 г. и изо­бщо как се кал­ява­ше... пар­дон, как се въз­пи­та­ва­ше на­се­ле­ние­то във вярност към ко­му­нис­ти­чес­ки­те ид­еа­ли, кои­то то­га­ва без­спор­но бяха “вис­ши”.

В про­дъл­же­ние на по­ло­вин век ко­му­нис­ти­чес­ка­та власт кон­тро­ли­ра­ше не са­мо те­ри­то­рия­та на дър­жа­ва­та чрез свои­те стро­го ох­ран­ява­ни гра­ни­ци и вар­де­ше пи­ле да не прех­врък­не (не тол­ко­ва от­вън- на­вът­ре, кол­ко­то от­вът­ре-на­вън), но кон­тро­ли­ра­ше и ду­хов­но­то прос­транс­тво, мис­ле­не­то и зна­ние­то. В про­дъл­же­ние на по­ло­вин век по­ко­ле­ния бъл­га­ри няма­ха пра­во да по­лу­ча­ват дру­га ин­фор­ма­ция и дру­ги зна­ния, ос­вен пред­ла­га­ни­те от Пар­тия­та. Да се слу­ша за­пад­на му­зи­ка и да се че­тат за­пад­ни кни­ги ни­как не бе­ше здра­вос­лов­но - за та­ка­ва дър­зост мно­зи­на би­ва­ха пра­ща­ни на ак­ти­вен от­дих в Ло­веч, Бе­ле­не и на дру­ги мес­та. Чуж­ди­те ра­диос­тан­ции бяха, раз­би­ра се, вра­жес­ки, слу­ша­не­то им - се­риоз­но прес­тъп­ле­ние, а внас­яне­то до­ри на бе­зо­бид­ни лъс­ка­ви спи­са­ния - им­пе­риа­лис­ти­чес­ка про­па­ган­да. На­цио­нал­на­та ли­те­ра­ту­ра бе раз­де­ле­на на прог­ре­сив­ни (раз­ре­ше­ни) и реак­цион­ни (заб­ра­не­ни) ав­то­ри. От своя стра­на, сред произ­ве­де­ния­та на раз­ре­ше­ни­те ав­то­ри има­ше и заб­ра­не­ни. Из­кус­тво­то, осо­бе­но ки­но­то, под­ле­же­ше на стро­га цен­зу­ра. Уче­ни­ци­те не бяха обу­ча­ва­ни да мислят са­мос­тоя­тел­но или, не дай, Бо­же, да търсят из­точ­ни­ци на ин­фор­ма­ция. Бяха уче­ни да наи­зуст­яват го­то­ви от­го­во­ри и не­пок­ла­ти­ми “ис­ти­ни”. Нес­тан­дар­тно­то мис­ле­не бе­ше зап­ла­ха, от­лич­ни оце­нки по­лу­ча­ва­ха те­зи, кои­то па­па­гал­ски пов­тар­яха офи­циал­ни­те кли­ше­та.

Кон­тро­лът на ми­на­ло­то, ис­то­рия­та и ко­лек­тив­на­та па­мет е жиз­не­но ва­жен за кон­тро­ла на нас­тоя­ще­то и от­там на бъ­де­ще­то, за­то­ва Пар­тия­та гриж­ли­во си от­глеж­да цяла ар­мия псев­доин­те­лек­туал­ци - пос­луш­ни, из­пъл­ни­тел­ни и ви­на­ги го­то­ви да из­пълнят пар­тий­ни­те за­ръ­ки. По по­ръч­ка се съз­да­ват сто­ти­ци “произ­ве­де­ния” - ис­то­ри­чес­ки и съв­ре­мен­ни ро­ма­ни, по­вес­ти и раз­ка­зи, пи­шат се сти­хо­ве, правят се фил­ми, до­ри “науч­ни из­след­ва­ния”. “Твор­ци­те” са доб­ре пла­те­ни - с при­ви­ле­гии, науч­ни тит­ли, тлъс­ти хо­но­ра­ри и ко­ман­ди­ров­ки, вклю­чи­тел­но и зад­гра­нич­ни. Как­то се виж­да - и до днес.

ВРЕ­МЕ­ТО НА ПО­РЪЧКА­ТА

След ка­то на­силс­тве­на­та ко­лек­ти­ви­за­ция и из­мис­ле­на­та со­ци­ко­но­ми­ка пре­търп­яват пъ­лен ико­но­ми­чес­ки крах още през 50-те го­ди­ни, ко­му­нис­ти­чес­ка­та но­мен­кла­ту­ра се из­сул­ва от оте­сняла­та ко­жа на про­ле­тар­ския ин­тер­на­цио­на­ли­зъм и жиз­не­ра­дос­тно нав­ли­ча на­род­на­та но­сия. Раж­да се на­цио­нал­по­пу­лис­ткият кич.

Но­воиз­лю­пе­ният пра­веш­ки ра­де­тел на “бъл­гар­щи­на­та” се въл­ну­ва от де­мог­раф­ския проб­лем и Пар­тия­та пое­ма курс към преи­ме­ну­ва­не­то на по­ма­ци­те и ро­ми­те и сключ­ва­не на спо­год­би за из­сел­ва­не на част от жи­вее­щи­те в Бъл­га­рия тур­ци.

Още в края на 1956 г., мал­ко след Ап­рил­ския пле­нум, По­лит­бю­ро на ЦК на БКП взе­ма ре­ше­ние, в кое­то е за­пи­са­но: “Въп­ро­сът за на­цио­нал­но­то осъ­зна­ва­не на бъл­гари­те, из­повя­два­щи мо­ха­ме­дан­ска ре­ли­гия, за тяхно­то по­ли­ти­чес­ко и кул­тур­но из­ди­га­не се пос­тавя ка­то ед­на об­що­дър­жав­на и из­вън­ред­но важ­на за­да­ча.” (ЦДА: 1б, 39, 503; вж. Ев­ге­ния Ива­но­ва, “От­хвър­ле­ни­те “приоб­ще­ни”, 2002, стр.67)

Към Ака­де­мия­та на нау­ки­те (БАН) се от­правя при­зив да про­дъл­жи свои­те из­след­ва­ния в Ро­до­пи­те и да до­ка­же "съ­щин­ския бъл­гар­ски" произ­ход на по­ма­ци­те:

“Из­след­ва­не­то на ис­то­ри­чес­ко­то ми­на­ло на бъл­гар­ски­те мю­сюл­ма­ни в Ро­до­пи­те, Ло­веш­кия ра­йон и в дру­ги час­ти на стра­на­та трябва да про­дъл­жи, за да се нап­равят но­ви раз­кри­тия на ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на за ре­зул­та­ти­те от аси­ми­ла­цион­на­та по­ли­ти­ка на тур­ски­те по­ро­би­те­ли, за ма­со­ви­те и ин­ди­ви­дуал­ни пре­ми­на­ва­ния към ис­ляма.” (по Бюк­сен­шютц, 2000)

Ре­цеп­та­та е из­пи­та­на и ра­бо­ти доб­ре. Опи­са­на е от Джордж Ор­уел в “1984”: “А някъ­де - неиз­вес­тно къ­де - бе­ше мо­зъч­ният тръст, съг­ла­су­ващ уси­лия­та на всич­ки и оп­ре­делящ по­ли­ти­ка­та, коя­то на­ла­га­ше име­нно то­зи фраг­мент от ми­на­ло­то да бъ­де съх­ра­нен, друг да бъ­де фал­ши­фи­ци­ран, тре­ти - на­пъл­но за­ли­чен.”

Цел­та на зан­ятие­то съ­що е из­вес­тна: “Кой­то кон­тро­ли­ра нас­тоя­ще­то, кон­тро­ли­ра ми­на­ло­то, а кой­то кон­тро­ли­ра ми­на­ло­то, кон­тро­ли­ра бъ­де­ще­то”.

( Пос­ледс­твия­та от то­тал­ния кон­трол на ми­на­ло­то, нас­тоя­ще­то и бъ­де­ще­то съ­що са доб­ре из­вес­тни - кол­ко­то по-го­ле­ми “май­сто­ри” са съот­вет­ни­те дик­та­то­ри, тол­ко­ва по-го­ле­ми и за­бе­ле­жи­тел­ни са пос­ледс­твия­та от дей­ствия­та им за тях и за тех­ни­те на­ро­ди. Уте­ха­та в на­шия, бъл­гар­ския слу­чай, е ... пос­редс­тве­нос­тта - къ­де тол­ко­ва та­лант у пър­ва­нов­ци или то­дор­жив­ков­ци и об­служ­ва­щи­те ги “ин­те­лек­туал­ци”. За­то­ва и се над­ява­ме, че пос­ледс­твия­та няма да са чак тол­ко­ва страш­ни ка­то при хит­ле­рис­тка Гер­ма­ния или Юго­сла­ви­я на Ми­ло­ше­вич.)

Но да се вър­нем към вре­ме­то на по­ръч­ка­та: пат­рио­тич­но­то им въз­пи­та­ние.

За це­ли­те на “приоб­ща­ва­не­то” на по­ма­ци­те и осо­бе­но за необ­хо­ди­мо­то от стра­на на ос­та­на­ли­те бъл­гар­ски граж­да­ни одо­бре­ние към за­мис­ле­но­то от влас­тта по­ред­но преи­ме­ну­ва­не не по­ма­гат са­мо “науч­ни­те” из­след­ва­ния. Необ­хо­дим е “ис­то­ри­чес­ки” и “пат­рио­ти­чен” ро­ман.

Ан­тон Дон­чев, неиз­вес­тен то­га­ва пи­са­тел, днес ака­де­ми­к, пред­ла­га ус­лу­ги­те си на из­пад­на­лия в зат­руд­не­но по­ло­же­ние СБП. Та­ка се раж­да “Вре­ме раз­дел­но” - на­пи­сан през есе­нта на 1963. Преи­ме­ну­ва­не­то в Го­це­дел­чев­ския ра­йон е през 1964, ко­га­то из­ли­за и ро­ма­нът.

До 1976 г. преи­ме­ну­ва­не­то на бъл­га­ри­те мю­сюл­ма­ни е за­вър­ше­но “ус­пеш­но” - с де­сет­ки жер­тви - има уби­ти, има и хо­ра, кои­то се са­моу­би­ват. Ос­та­на­ли­те са ка­то по­па­ре­ни за цял жи­вот. Про­це­сът на аси­ми­ла­ци­я про­дъл­жа­ва - през де­кем­ври 1984 г. ид­ва ред и на жи­вее­щи­те в Бъл­га­рия тур­ци.

Взе­то е ре­ше­ние да се ек­ра­ни­зи­ра “Вре­ме раз­дел­но”

ЦК на БКП ре­ша­ва, че за це­ли­те на про­па­ган­да­та трябва да се из­пол­зва ки­но­то и да­ва по­ръч­ка на "Бъл­гар­ска ки­не­ма­тог­ра­фия" да ек­ра­ни­зи­ра "Вре­ме раз­дел­но".

Как­то няко­га в СБП, та­ка и то­зи път се на­ми­рат твор­ци, кои­то от­каз­ват да из­пълнят по­ръч­ка­та. В “Сле­де­ният чо­век” Ве­се­лин Бра­нев, ре­жи­сьор на “Хо­тел Цен­трал” и на “За­пис­ки по бъл­гар­ски­те въс­та­ния”, раз­каз­ва ин­те­ре­сен епи­зо­д, свър­зан с “Вре­ме раз­дел­но”:

“Вто­рият слу­чай на от­каз, кой­то помня, е дос­та по-кра­тък и се слу­чи в друг ка­би­нет. По няка­къв проб­лем, кой­то ве­че съм заб­ра­вил, ми се на­ло­жи да по­сетя ге­не­рал­ния ди­рек­тор на “Бъл­гар­ска ки­не­ма­тог­ра­фия” Ни­ко­ла Не­нов.

- Виж­те как­во, Бра­нев - ка­за той вед­на­га след ка­то прик­лю­чих­ме раз­го­во­ра по моя проб­лем. - Взе­то е ре­ше­ние да ек­ра­ни­зи­ра­ме “Вре­ме раз­дел­но” от Ан­тон Дон­чев - сце­на­рий в две се­рии, про­дук­ция с ви­сок бю­джет, за­що­то е “дър­жав­на по­ръч­ка”. Пла­щам двоен хо­но­рар за всяка от се­рии­те. Как­во ще ка­же­те?
- Не знам що за чо­век съм, но се двоумя, и то дъл­го, са­мо ко­га­то из­би­рам обу­вки или шал в ма­га­зи­на. В слу­чай ка­то то­зи ка­те­го­рич­нос­тта ми е ка­то зло­дей, кой­то е вдиг­нал со­па­та си зад кьо­ше­то, за да на­не­се мъл­ние­но­сен уда­р.
- О, съ­жал­явам, но то­ва е сце­на­рий за гран­дио­зен, ма­ща­бен филм - под­не­сох вед­на­га аз го­то­ва­та фор­му­ла. - Боя се, че нямам та­ки­ва спо­соб­нос­ти...
- Жал­ко - за­вър­ши раз­го­во­ра Ни­ко­ла Не­нов и мисля, че съ­жа­ле­ние­то му бе­ше ис­кре­но, за­що­то бях ос­ве­до­мен, че той ха­рес­ва моя­та ра­бо­та в “За­пис­ки по бъл­гар­ски­те въс­та­ния”.

Но мо­же би някой би се за­пи­тал за­що съм от­ка­зал на то­ва съб­лаз­ни­тел­но пред­ло­же­ние? Ето как­во не ка­зах на ге­не­рал­ния ди­рек­тор: без­нравс­тве­но е да се пра­ви филм за на­силс­тве­но­то по­мо­ха­ме­дан­чва­не на бъл­га­ри­те през XVII век с цел да се ка­муф­ли­ра по­ли­ти­чес­ки жал­кият и жес­ток опи­т през осе­мде­сет­те го­ди­ни на ХХ век жи­вее­щи­те в Бъл­га­рия тур­ци да бъ­дат ли­ше­ни от ет­ни­чес­ка иде­нти­фи­ка­ци­я, ка­то се за­менят име­на­та им с хрис­тиян­ски.

Ед­ва ли то­зи ин­те­ли­ген­тен ка­рие­рист Ни­ко­ла Не­нов ще­ше да ме гле­да мъл­ча­ли­во, как­то ко­ле­га­та ми За­ко Хес­кия, ако ка­жех, че ме е гнус да уча­ства­м в та­зи ма­ни­пу­ла­ция. Ще­ше да реа­ги­ра дру­гоя­че, и то не по си­ла­та на убе­жде­ния­та си, а по­ра­ди по­ро­де­на­та от страх пре­дел­на пред­паз­ли­вост, коя­то при хо­ра с ви­со­ки пос­то­ве се прев­ръ­ща в те­ле­сен ор­ган.

Впро­чем ки­ноа­ван­тю­ра­та “Вре­ме раз­дел­но” е бе­лег за ди­ле­тант­ство­то на то­га­ваш­ни­те по­ли­ти­ци - те са си вну­ша­ва­ли, че еди­н иг­ра­лен филм има мощ­та да съг­ра­ди в чуж­би­на по­ло­жи­тел­но об­щес­тве­но мне­ние по от­но­ше­ние на гран­диоз­но­то прес­тъп­ле­ние, на­ре­че­но “въз­ро­ди­те­лен про­цес”!”

Ве­се­лин Бра­нев от­каз­ва, ве­роя­тно има и дру­ги, кои­то са от­ка­за­ли, но Люд­мил Стай­ков прие­ма. От­пус­кат се над 13 млн. до­ла­ра и по­ръч­ко­вият филм, нап­ра­вен по по­ръч­ко­вия ро­ман, е оз­ву­чен с “Дол­би”, зас­нет е на лен­та “Ко­дак” и е при­го­ден за ши­рок ек­ран..... Проф. Ивай­ло Зне­пол­ски твър­ди, че фил­мът “въз­вис­ява към кул­тур­фи­ло­соф­ско раз­съж­де­ние”, че “го­во­ри на ези­ка на на­род­на­та ид­ео­ло­гия - кръв, чест, от­мъ­ще­ние...” и зак­лю­ча­ва: “Ре­зул­та­тът си стру­ва раз­нос­ки­те” (в. “На­род­на кул­ту­ра”, 29.04.1988 г.). Хва­лебс­тве­на ре­цен­зия пи­ше и Ве­ра Най­де­но­ва.

Как са се чувс­тва­ли на­си­ле­ни­те да сменят свои­те име­на, име­на­та на ро­ди­те­ли­те си и на де­ца­та си на­ши съг­раж­да­ни то­ва не е въп­рос, кой­то за­ни­ма­ва мно­зинс­тво­то от “чис­ти­те” бъл­га­ри - до­ри и днес.

Мно­гок­рат­но упо­тре­бе­на­та с не­ху­до­жес­тве­ни це­ли кни­га се смята за ше­дьо­вър, а ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на в нея - за не­пок­ла­ти­ма, въп­ре­ки че се­риоз­ни ис­то­ри­чес­ки из­след­ва­ния до­каз­ват, че не е има­ло ма­со­ва на­силс­тве­на ис­лями­за­ция в бъл­гар­ски­те зе­ми по вре­ме на ос­ман­ско­то вла­ди­чес­тво.

Про­па­ган­да­та ус­пява, от­ро­ва­та й про­ник­ва в ду­ши­те ни и днес.