Делото „Ленев срещу България” завърши с присъда за изтезания

| Даниела Фъртунова,

С три реда:

Жалба 41452/07, подадена на 12 септември 2007 г. от Българския хелзинкски комитет.

Решение от 4 декември 2008 г. на 7-членен съдийски състав на ЕСПЧ.

България е осъдена за изтезание и за други нарушения на Конвенцията.

 

Хронология

Жалбоподателят, Юрий Ленев, е арестуван и отведен от дома си късно вечерта на 01.06.1999 г. Той е задържан от полицейски служители към Национална служба „Борба с организираната престъпност“ по нареждане на Ботьо Ботев, ръководещ разследването за убийството на бившия премиер Андрей Луканов, извършено три години по-рано. На Ленев не му е показана заповед за задържане, не му е казано за какво е задържан. Качен е в микробус и му е сложен чувал на главата, който да му попречи да вижда и да се ориентира в обстановката. По пътя от гр. София към неизвестно за него място жалбоподателят е малтретиран от съпровождащите го полицаи с юмручни удари, твърди предмети, както и с блъскане на глезените на краката чрез вратата на микробуса; упражняван е и натиск върху очните му ябълки с цел да бъде сломен психически. На няколко пъти той припада от физическото страдание. Вместо в арест, жалбоподателят е отведен в специална вила на МВР чак в гр. Копривщица, станала известна по-късно като „Къщата на ужасите“, където, отново с качулка на главата, е влачен бос, без да може да ходи, захвърлен върху голия под и отново е изтезаван: „Когато се свестих, двама души ме изведоха от микробуса, като ме влачеха. Бях без обувки и не можех да ходя. Качиха ме по някакви стълби и ме оставиха да лежа на твърд под по гръб. После някой постави над ходилата ми дървена греда. После постави нещо твърдо между всички пръсти на лявата ръка, стиснаха ме и ставите изпукаха. После някой заби нещо остро под нокътя на показалеца на лявата ми ръка“, четем в показанията на Ленев пред българските съдилища.

Във вилата Ленев е разпитван от ръководещия разследването Ботьо Ботев, тогавашен началник на отдел „Тежки престъпления срещу личността” в националната полиция. Разпитът е записван със специални разузнавателни средства (СРС), без за тях да е получено разрешение по предвидения в закона ред:

„Ако тръгнеш с рогата напред, твоя воля. Но тогава и ние ще бъдем с рогата напред! И ще се окаже, че нашите рога са много по-остри”...”Така е, защото ...с времето ги заостряхме, за да станат такива, че да могат жестоко да бодат. Но ... ако смяташ също да възприемаш ролята на герой – вземи, вземи...ролята на герой!...Но бих казал, че тази вечер е съдбовна за теб. Тази вечер се решават много неща за теб. Един живот на карта, а то не е само твоят живот,” казва, видно от протокола за СРС, Ботев на пребития от бой и измъчван Ленев, който стои пред него за „разпит“.

Ленев е разпитван над 4 часа: 3.45 до 7.55 сутринта на 2 юни 1999 г. Едва по време на този разпит той узнава за какво е задържан – цели седем часа след задържането си и след понасяне на изключително интензивни болки и страдания, причинени чрез изтезания.

След разпита, той е отведен в Националната следствена служба, София, където му е повдигнато обвинение за съучастие в убийството на Андрей Луканов. При приемането на жалбоподателя в ареста той е прегледан от лекарката на службата, която установява „множество кръвонасядания на мишниците, предмишниците и китките на двете ръце, разкъсна контузна рана на лявата китка и втория пръст на лявата ръка, кръвонасядания на лявото бедро и на двата глезена, кръвонасядания върху подбедреницата на левия крак”. Ленев й съобщава, че тези рани и травми са в резултат от полицейския произвол, но тъй като тя не е съдебен лекар, не е оправомощена да установи възможната причина и произход на нараняванията.

Чувството на безправност и страданието на жалбоподателя са подсилени и от факта, че той не получава своевременна медицинска помощ и освидетелстване на следите от мъченията върху него. Отказан му е контакт с избран от него адвокат и не на последно място, позволено му е да се свърже със съпругата си само колкото да каже, че е задържан, но не и да й съобщи къде. На съпругата и майката на Ленев се отказва достъп, те получават разрешение да го видят едва две седмици по-късно, видяното дълбоко ги потриса.

Едва на 53-тия ден от задържането е допуснат преглед от съдебен лекар. Този и малко по-късно направен повторен преглед описват следите от изтезанието, които все още са стояли: 8 мм кръвонасядане под нокътя на палеца на лявата ръка, частично липсващ нокът и подуване на показалеца на лявата ръка; 9-милиметрово линейно нараняване между първата и втората фаланга на безимения пръст на лявата ръка, белег в централната теменна област на главата, белези по ръцете и краката и др.

В резултат от изтезанията Ленев дава показания, въз основа на които с присъда от 2001 г. на Софийски градски съд е осъден на доживотен затвор за съучастие в убийството на Андрей Луканов. Въпреки че първата инстанция приема, че на Ленев и на двама от другите подсъдими - Алексей Кичатов и Георги Георгиев - са нанесени телесни повреди по време на задържането, съдът дава вяра на показанията им, давани по време на досъдебното производство и несъмнено повлияни от нанесения им побой. Впоследствие обаче с нова въззивна присъда от 2006 г. Софийският апелативен съд отменя присъдата на първоинстанционния съд изцяло. Ленев, както и останалите подсъдими, са признати за невинни. Въззивният съд отказва да зачете тези показания, за които приема, че са изтръгнати с насилие:

Макар поради късното освидетелстване на тримата, експертите да са срещнали значителни затруднения при датирането на уврежданията, съпоставката на обективните находки с обясненията на подсъдимите пред първата инстанция и пред въззивния състав не оставя съмнение, че травмите са били причинени непосредствено след задържането на Кичатов, Георгиев и Ленев. Независимо от обстоятелството, че всички увреждания притежават медико-биологичната характеристика на лека телесна повреда /временно разстройство на здравето, неопасно за живота или само болка и страдание/, не може да бъде отминато с лека ръка заявеното в съдебно заседание пред въззивния съд от експерта д-р Сотиров по отношение нараняванията, получени от Ю. Ленев, а именно, че се касае за белези от мъчения, както и че травмите са били локализирани по крайните части на тялото, като на 53-я ден след задържането му те все още не са били заздравели и изпитваните от подсъдимия болки не са били отзвучали. При това всички увреждания са били свързани с изпитването на интензивна болка, тъй като са нанесени върху части от тялото, върху които няма голямо количество меки тъкани... В конкретния случай впечатлява обстоятелството, че колкото по–интензивно е било насилието над подсъдимите, толкова по-нататък във времето след първоначалния разпит тримата правят самопризнания. Най-сериозни са уврежданията, причинени на подс. Ленев, с най-голяма продължителност са именно преживените от него болки и страдания..." ... "Настоящият състав не може да се съгласи с безрезервното доверие, с което първата инстанция се е отнесла към показанията [на Ботев]. Безспорно беше установено, че Ботев е затаил при разпита си такива съществени обстоятелства, като участието си в незаконосъобразното довеждане на Русов в страната".

Втората съдебна инстанция събира нови и то немалко доказателства по делото. Прокуратурата и Ботьо Ботев не успяват да представят пред съда никакви убедителни доказателства за участието на Ленев и другите подсъдими в убийството на Луканов. Единствените събрани доказателства, които инкриминират подсъдимите, са тези, изтръгнати чрез изтезания.

Логично, с решение от 15 март 2007 г. Върховният касационен съд потвърждава присъдата на Софийския апелативен съд. "В демократичните системи на правораздаване неправомерните усилия за получаване на самопризнания, така както е станало и по настоящето дело, в края на краищата се оказват вредни за каузата на обвинението, защото обикновено са за сметка на професионалните оперативно-издирвателни и процесуално-следствени действия по т.нар.“горещи” следи на престъплението. От друга страна прокуратурата не трябва да очаква от един уважаващ собственото си достойнство и правилата на справедливия процес съд да приема безрезервно плодовете на отровеното дърво, посочва ВКС в мотивите си за окончателното оневиняване на подсъдимите по делото за убийството на Луканов.

Върховният съд е категоричен в своите мотиви:

Що се отнася до обстоятелството, че две съдебни инстанции са се произнесли коренно различно по едно и също обвинение, трябва да се подчертае, че такава възможност е уредена изрично със самия процесуален закон. Нещо повече, подобни случаи съвсем не са единични в съдебната практика. Следва да се има предвид и обстоятелството, че при въззивното разглеждане на делото е проведено допълнително съдебно следствие, на което по надлежния процесуален ред са събрани нови доказателствени материали.

В заключение може да се обобщи, че въззивният съд е имал основание да пререши делото, тъй като е изхождал от трайно установени принципи в демократичните наказателно-правни системи, а именно – възложената върху прокуратурата тежест да докаже внесеното в съда обвинение при спазване на правилата на справедливия процес, конституционната забрана за използване на неоправдана принуда върху задържани лица, независимо от тежестта на обвинението срещу тях, недопустимостта на осъждане само на основата на направено самопризнание и най-вече високите изисквания на закона за постановяване на осъдителна присъда – само при доказване на обвинението по несъмнен начин.”

Не в интерес на установените принципи в едно демократично общество се развива делото за установяване авторството на извършеното спрямо Ленев мъчение. Срещу полицейските служители, нанесли нараняванията на Ленев, Военна прокуратура образува дело в края на 1999 г.[1] На 5 януари 2000 г. прокуратурата повдига обвинение срещу трима от полицаите, ескортирали Ленев до Копривщица – Илия Антонов, Стефан Гъров и Кирил Пенков. Обвинението е за нанасяне на лека телесна повреда по чл. 131, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 130 от Наказателния кодекс. Ботьо Ботев и Гален Ганчев, както и други лица, участвали в извършване на побоя вътре в къщата, не са привлечени под наказателна отговорност.

През 2006 г. полицейските служители са оправдани от Софийския военен съд. Той приема, че те са използвали сила законно (поради това, че Ленев бил оказал съпротива при задържането). На 30 юли 2007 г. оправдателната присъда е окончателно потвърдена от Военно-апелативния съд.

Въз основа на това през февруари 2008 г. Софийска градска прокуратура внася искане до ВКС за възобновяване на наказателното дело срещу жалбоподателя с оглед окончателно оправдаване на полицаите. Искането не е уважено от Върховия съд.

Делото пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург

Първо писмо до Съда, с което жалбоподателят заявява своето желание да подаде жалба пред Съда, е изпратено от Българския хелзинкски комитет на 12.09.2007 г., т.е. в шестмесечния срок от постановяване на решението на Върховния касационен съд по наказателното дело срещу Ленев и само месец и половина след окончателното решение на Военно-апелативния съд по делото срещу мъчителите на жалбоподателя. Пълният текст на жалбата е подаден на 25 март 2008 г.

В своята жалба Ленев посочва, че твърдението за оказана от него съпротива почива единствено на показанията на тримата подсъдими полицаи. Самият водещ разследването за убийството на Андрей Луканов подп. Ботьо Ботев пред военния съд посочва, че не знае жалбоподателят да е оказвал съпротива при задържането си, защото е щяло да му бъде докладвано за това.[2] Разпитаният в същото съдебно заседание полицай Свилен Михайлов, който е присъствал по време на ареста на жалбоподателя, също посочва: „Юрий Ленев се качи и те потеглиха за Копривщица. Абсолютно никакъв проблем не създаде Юрий Ленев.

По делото пред Съда правителството също поддържа, че упражнената спрямо жалбоподателя физическа сила била в рамките на допустимата в резултат на съпротивата, която г-н Ленев бил започнал да оказва, неизпълнявайки „законово разпореждане“.

В отговор жалбоподателят посочва, че на първо място, не става ясно какво „законово разпореждане“ не бил изпълнил, при положение че самото задържане е било незаконно – липсвала е заповед за задържане, видно от показанията, дадени пред военния съд от Ботьо Ботев.[3] Без законово основание за задържане на жалбоподателя и съответно без да му е показана заповедта за задържане, което безспорно е установено по делото, действията на полицаите не представляват нищо друго освен отвличане на жалбоподателя от цивилни и униформени мъже чрез натоварването му в микробус, посочва жалбоподателят пред Съда в Страсбург. Дори да се възприеме, въпреки липсата на безспорни доказателства в тази насока, че жалбоподателят е оказал съпротива, тя по никакъв начин не е следвало да предизвика такава диспропорционална ответна реакция от страна на служителите на МВР. Нанесените на жалбоподателя наранявания са могли и е следвало да бъдат избегнати, ако акцията наистина е била добре планирана, особено предвид това, че се е провеждала от специално подготвени служители от елитен отряд на МВР. Очевидно е, че извършената предварителна подготовка по задържането, доколкото въобще е имало такава, е била крайно недостатъчна.

Жалбоподателят посочва, че правителството, както и военните съдилища преди това мълчаливо подминават и не обсъждат причините той да бъде транспортиран далеч извън София в специализирана сграда на МВР за среднощен „разпит“ в продължение на часове, вместо да бъде веднага отведен в следствен арест, изправен пред компетентен разследващ орган и да му бъде дадена възможността да се свърже с адвокат и да поиска лекарски преглед, както изисква националният закон. Извеждането на жалбоподателя извън София, в специална вила на МВР, придобила известност като “Къщата на ужасите”, недвусмислено сочи, че целта на властите е била сплашването на жалбоподателя и пречупването на неговата воля с цел да признае за предполагаемото си участие в престъпление.

Решението идва повече от 4 години по-късно.

С него Съдът установява, че Ленев е бил изтезаван, а същевременно не е проведено ефективно разследване, което да установи и накаже извършителите на деянието. Това е нарушение на член 3 от Конвенцията – в неговия материален и в неговия процесуален аспект.

С решение по делото Ленев срещу България от 4 декември 2012 г. Европейският съд по правата на човека (Съдът) установява, че Юрий Ленев е бил изтезаван от полицейски служители с цел изтръгване на самопризнания, което е в нарушение на член 3 от Европейската конвенция за правата на човека. Този член забранява абсолютно изтезанията, нечовешкото и унизително отнасяне и наказание независимо от обстоятелствата и без изключение. Текстът на чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи гласи:

Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.

Същевременно съгласно чл. 1 от Конвенцията на ООН против изтезанията изтезанието е причиняване на силна болка и страдание на лице от държавно или друго публично длъжностно лице, по негово подбуждане или с явното или мълчаливо съгласие, което причиняване на болка има особена цел, (в случая на Ленев) – за изтръгване на показания.

Европейският съд посочва, че погледнати в цялостния контекст, нараняванията, нанесени на Ленев по пръстите и ноктите на ръцете, му носят отличителните белези на телесна повреда, причинена умишлено с цел изтръгване на показания. Съдът заявява, при всички тези обстоятелства и предвид думите на Ботьо Ботев по време на разпита най-вероятно малтретирането, чийто резултат са нараняванията на ноктите и пръстите на жалбоподателя, е причинено с цел да се сломи волята на жалбоподателя и да се принуди той към самопризнание.

В своя анализ Съдът отбелязва, че жалбоподателят има множество наранявания по цялото тяло. Докато една част от тях биха могли да са резултат от действия при задържането на жалбоподателя за вкарването му в микробуса и слагането на белезници, като например тези по неговите ръце, китки и крака, други – като например нараняването по главата му – изглежда да е в резултат на удар с тъп предмет. Съдът не е убеден, че дори тези наранявания, за които се твърди, че са резултат от опитите на полицаите да сложат жалбоподателя в микробуса, са били необходими. Това е така по две причини – първо, защото са доста сериозни и покриващи цялото тяло, на второ място, защото операцията по задържането на жалбоподателя е била предварително планирана и извършена от специални полицейски части, поради което те е следвало да минимизират всяко очаквано нараняване.

Съдът намира, че държавата не е представила задоволително обяснение за произхода на нараняванията на жалбоподателя и най-вече тези на пръстите и ноктите на ръцете му. Съдът следва установения от своята практика принцип, че ако едно лице е задържано в добро здраве, но в последствие при освобождаването му се установи, че е получило телесни увреждания, в тежест на държавата е да даде правдоподобно обяснение за тези наранявания. Правителството, от своя страна, не оспорва, че тези наранявания са били претърпени от жалбоподателя, докато е бил в ръцете на полицията. Нито коментарите на правителството, нито установеното от вътрешните съдилища дава обяснение на причината за тези наранявания. Съдът отбелязва, че когато Софийската военна прокуратура връща делото за допълнително разследване, тя посочва, че не е събрана информация за действията на служителите, които са били отговорни за Ленев, от момента, в който той е бил докаран в Копривщица до неговото обратно връщане в София. Софийският военен съд и Военно-апелативният съд не се опитват да установят произхода на множеството наранявания на жалбоподателя, приемайки вместо това, че всички те са били причинени, когато полицейските служители са се опитали да вкарат Ленев в микробуса и да му поставят белезници. Съдът отбелязва, че Военно-апелативният съд дори отбелязва, че не всички от тези множество наранявания са причинени от подсъдимите полицаи, но нищо повече не е направено от властите в тази връзка.

Решението по делото Ленев срещу България е първото, в което Съдът в Страсбург установява изтезание като основно нарушение, а не само нечовешко/унизително отнасяне срещу човек, който оцелява след такова изтезание.

Съдът не спира дотук, а намира нарушение на чл. 3 от Конвенцията и поради факта, че през целия път до Копривщица Ленев е държан с качулка, бил е с качулка в драстично нарушение на закона с цел да бъде дезориентиран в обстановката и да му се препречи да вижда къде е отвеждан. Съдът отбелязва, че държането на човек със завързани очи за дълъг период от време, в комбинация с друго малтретиране, поставя човека в положение на силен психологически и физически стрес.

Съдът обръща внимание и на това, че жалбоподателят Ленев е разпитван в „секретна база” на МВР в Копривщица, а не е приведен в нормално следствие и още повече е бил разпитван там през нощта.

Съдът намира и процесуално нарушение на член 3 от Конвенцията поради липсата на ефективното разследване на мъченията спрямо Ленев. Нито един от мъчителите на Ленев не е осъден. Съгласно решението, ако едно лице повдигне основателно оплакване, че спрямо него е извършено нарушение на чл. 3 от Конвенцията докато е бил в ръцете на полицията, то тогава следва да бъде проведено ефективно официално разследване, което да е годно да доведе до идентифициране и установяване на виновните нарушители. В настоящия случай е проведено разследване и са повдигнати обвинения спрямо трима полицейски служители, но Съдът намира, че това производство не може да бъде наречено ефективно по смисъла на чл. 3 от Конвенцията по следните причини. На първо място, независимо от това, че на следващия ден след задържането му Ленев е бил прегледан от лекарката на следствения арест, която е отбелязала някои от нараняванията му, до 53-тия ден не е бил освидетелстван от съдебен лекар, в чийто единствено компетенции е да удостовери какви са нараняванията по тялото на Ленев и от какво са породени те. Важно е да се отбележи в тази връзка, казва Съдът в решението, че има доказателства, че в следствието умишлено е забавено това освидетелстване, което неминуемо затормозява установяването на характера на нараняванията. Навременното осигуряването или не на съдебно-медицинска експертиза е един от факторите за преценка от Съда на цялостната ефективност на едно разследване. Проведеното разследване, казва Съдът, подминава и не търси причините за тези най-сериозни телесни повреди, причинени на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че за разследващите органи трябва да е било очевидно, че поне някои от нараняванията на жалбоподателя са показателни за умишлено малтретиране и е трябвало да се разследва дали полицейските служители са били директно или индиректно за тях и за кои точно. Нуждата от подобно разследване би следвало да е станала още по-фрапантна, когато през 2006 и 2007 г. Софийският апелативен съд и ВКС изрично отбелязват, че жалбоподателят е бил подложен на мъчения с цел изтръгване на показания. Военните разследващи органи не изследват каква мотивация се крие зад тези наранявания. Обвинението, което е повдигнато на полицейските служители, е за нанасяне на лека телесна повреда по чл. 131, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 130 от Наказателния кодекс. Разследването не търси да разобличи мотива и конкретните цел и умисъл чрез тези телесни повреди да се изтръгне самопризнание, което е същността на понятието „изтезание“. Европейският съд изтъква, че, въпреки че Военно-апелативният съд установява, че има вероятност следите от изтезание да са в резултат на действия на други лица, а не обвиняемите по дело, нищо повече не е направено за разследване на тази хипотеза и за проучване на твърдението на жалбоподателя, че е бил подложен на мъчения в секретната база в Копривщица. Ботьо Ботев и Гален Ганчев, както и други лица, участвали в извършване на побоя вътре в къщата, не са привлечени под наказателна отговорност. Непривличането към отговорност на всички участвали лица е също сред причините съдът да намери нарушение на чл. 3 от Конвенцията в неговия процесуален аспект.

Освен това в решението си по делото Съдът оценява, че разследването срещу полицаите се точи 6 години с редица ненужни забавяния, поне три пъти е върнато за допълнително разследване от Софийската военна прокуратура и два пъти от Софийския военен съд. В резултат на забавянето изтича погасителната давност за преследване на извършителите на това престъпление и делото продължава единствено, защото извършителите пожелават да не се ползват от изтичането на давността.

Съдът обръща внимание и на това, че нито един от разследваните полицаи не е освободен временно от длъжност, докато трае производството срещу него, какъвто е стандартът, заложен от практиката на Съда по Конвенцията.

Нарушение на член 13 във връзка с член 3 от Конвенцията

Европейският съд намира нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 3, а именно липса на ефективно правно средство за защита при нарушено право по чл. 3, в случая – изтезание. Няма ред, по който Ленев да може да бъде обезщетен за нанесените му вреди, това не е станало чрез наказателното дело, защото полицейските служители са оправдани и граждански иск спрямо тях не може да бъде спечелен, но Ленев не би могъл да получи обезщетение и по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, защото с това наказателно решение военните съдилища приемат, че действията на тримата подсъдими са били законосъобразни. Ето как поради това, че военните съдилища намират, че полицейските служители законно са употребили сила спрямо Ленев (затваряйки си очевидно очите, че същите са извършили не друго, а изтезание) е препятстван пътят на жалбоподателя към търсене на отговорност от държавата от незаконни действия на нейните служители.

Нарушение на член 8 от Конвенцията и на член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията.

Съдът намира и нарушение на чл. 8 от Конвенцията – нарушение на личния живот на жалбоподателя Ленев поради това, че държавата е могла произволно да употребява специални разузнавателни средства. Съдът постановява, че жалбоподателят не е имал ефективно правно средство на защита срещу подобна потенциална намеса в личния му живот. Относно недостатъците на правната рамка към онзи момент, позволяваща произволна употреба на специални разузнавателни средства по отношение на жалбоподателя, Съдът се позовава на своето решение по делото Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev.

Какво следва оттук нататък

Държавата следва да изплати финансовото обезщетение в размер на 27 000 евро на жалбоподателя като морална обезвреда, както и сумата от 4 000 евро за разноски на жалбоподателя. Друга по-скъпа цена обаче вече сме платили ние, данъкоплатците, поради това, че един или петима държавни служители са си позволили да изтезават Ленев. Необходимо е да си дадем сметка, че сме плащали и плащаме заплатите на държавните служители, извършили мъченията спрямо Ленев; после сме платили за наказателните производства, водени години наред като пряк или косвен резултат от тези мъчения. Това са пари на вятъра, чийто финансов размер можем само да гадаем и които данъкоплатецът ще продължи да плаща, докато полицейското насилие не спре.

Фактът на извършеното изтезание обаче не се заличава с плащането на сума пари. Изтезание е имало, а наказани – няма. Въпросът кои са виновните остава да виси и на него може да се отговори единствено, ако наказателното производство бъде възобновено от Прокуратурата. С това се ангажира временният главен прокурор Бойко Найденов: "Законът ни задължава да възобновим делото за Юрий Ленев", каза той пред медиите скоро след решението на Съда в Страсбург.

Това са т. нар. индивидуални мерки, които правителството на Република България трябва да изпълни след решението.

В общ план обаче е нужна законодателна промяна. В българската правна система няма механизъм, който да осигури адекватно разследване в случай на изтезание. Изтичането на давността за преследване на извършеното изтезание спрямо Ленев повдига сериозния въпрос за липсата в българския Наказателен кодекс на състав за изтезание. Изтезанието е международно престъпление, за което Конвенцията против изтезанията на ООН, ратифицирана от България през 1986 г., изисква то да не следва да се погасява по давност. Затова следва в един бъдещ нов Наказателен кодекс да се заложи състав за изтезания. Въпреки изискването на чл. 4, ал. 1 от Конвенцията срещу изтезанията на ООН наказателният ни закон да криминализира всички актове на изтезание, които осъществяват състава на дефиницията за изтезание по чл. 1 от посочената конвенция, и въпреки Препоръката, направена през 2004 г. от Комитета против изтезанията към ООН за приемане на такива, държавата бездейства. Това дава възможност подобни случаи да бъдат подвеждани под състави на престъпления, чиято абсолютната давност е много кратка и поради това не представляват ефективна защита и не са годни да дадат обезвреда на пострадалите хора. Така и по настоящото дело през декември 2006 г. е изтекла абсолютната давност от седем години и половина, с която наказателната отговорност на подсъдимите за извършен побой (а не изтезание) върху Ленев е била погасена. Давност за престъпления като изтезание не трябва да тече, тъй като това на практика означава, че след изминаване на 5 години от извършване на престъплението, ако не се възбуди наказателно преследване, държавата прощава на своите служители, че са използвали антихуманни мерки за да си свършат служебните задължения, така се санират подобни деяния, което води до тяхната ескалация.

Тепърва делото ще се разглежда от Комитета ни министрите (орган на Съвета на Европа) за неговото изпълнение. То ще стои за преглед, докато индивидуалните и евентуалните общите мерки по него не бъдат изпълнени.

Адв. Даниела Фъртунова води делото на Юрий Ленев пред Европейския съд за правата на човека. Старши юрист при Правната програма на Българския хелзинкски комитет.



[1]     Съгласно действащия към онзи момент НПК престъпленията, извършени от полицаи, се разследват от военна прокуратура и следствие.

[2] Вж. Протокол от заседанието на СВС от 28.02.2006 г.

[3]       Вж. Протокол от заседанието на Софийски военен съд (СВС) от 28.02.2006 г.