Опит за хладнокръвен анализ на някои драматични събития

| Данаил Брезов,

Si je lâche la bride à la presse,
je ne resterai pas trois mois au pouvoir.
Napoléon Bonaparte

Събитията около летните протести, ако не друго, се оказаха симптоматични за много проблеми в устройството на обществото и държавата. Държава на практика липсва, тъй като de facto няма правителство – социологически проучвания показаха още в началото на лятото, че малко под един и половина от всеки десет българи подкрепят кабинета – число, приемливо за едно отиващо си правителство, но в никакъв случай не и за такова, което тепърва встъпва в длъжност. Тази статистика сама по себе си поставя под въпрос легитимността на избора и изобщо съществуването на демокрация в страната. Докато в една цивилизована държава оставката се очертава като единствено логичният изход в подобна ситуация, у нас изкуственото удължаване на живота на този кабинет, който явно идва с определена мисия, сякаш стои над обществения мир и националните интереси. Събитията от последните месеци ясно сочат, че тази кауза ще се брани дори с цената на потъпкване на основни демократични принципи, като например свободата на словото и печата.

По една случайност затварянето на знаковото дело за убийството на Георги Марков съвпадна със силовото потушаване на антиправителствените протести, чиято кървава сцена беше не площадът, както се случи в съседна Турция, а именно медиите. Тези, на които бе забранено да показват кадри от въздуха и да съобщават броя на протестиращите (или пък бяха принудени да обявяват десетократно занижено число), на които размахваха гневно пръст от парламентарната трибуна, в чиито сгради нахълтваха озлобени депутати, за да „инструктират“ представителите на четвъртата власт как може и как не може да се отразяват определени събития. В крайна сметка медиите, или поне най-популярните от тях, бяха опитомени в някакви приемливи граници, което едва ли изненада някого – механизми за това има предостатъчно, винаги е имало. Така натискът се пренесе на по-ниско ниво – върху журналистите, които изведнъж се оказаха предадени в борбата за истината. В какво се изрази този натиск, стана съвсем очевидно, тъй като акцията беше основно назидателна – уволнения, сплашвания, бой, запалени автомобили. Поръчковите убийства вече не са актуални не защото животът представлява някаква ценност или пък че властта е станала по-хуманна в прийомите си, а просто защото вече не се налага. Опитът показва, че прочистването на нацията от интелигенцията и средната класа става не по-малко ефикасно през Терминал 1 и 2, отколкото в лагерите на смъртта – последните избори са пример за това, че управляващите имат право да разчитат на късата историческа памет и оскъдна политическа интелигентност на електората си, които го правят удобно манипулируем и податлив на популистки лозунги.

В какво успяха и в какво не успяха протестите? Равносметката сочи поне засега липса на прогрес в постигане на основното искане – оставка на правителството и предсрочни парламентарни избори. Някои анализатори определят като провал и пропуска да се обособи политическо представителство на протестиращите, но тази задача като че ли никога не е била на дневен ред, тъй като това би могло да застраши автентичността на движението. Съвсем очаквано не бяха чути и наивните възгласи за „повече морал в политиката“ – подобен апел би имал смисъл, отправен към човек с име и свободна воля, не и към анонимни структури, като банки, корпорации, организирани престъпни групи или тайни общества. Протестът все пак пожъна немалко победи – на първо място, показателно беше извоюването на националния флаг като обединителен символ от футболните агитки и левите радикали на Сидеров, както и други подобни фашизоидни организации, тенденциозно и погрешно наричани „десни“ и „националисти“ (тези думи някога значеха нещо хубаво). На второ място, десетки, а може би и стотици хиляди преминаха за броени дни от състояние на пасивно недоволство в „пълна бойна готовност“ – те излязоха „на светло“, разбраха, че не са сами, и се почувстваха силни и уверени, защото няма нищо по-сплотяващо от общия враг. Този акт на самоорганизация, в който мнозина не без основание видяха най-после зародиша на някакво гражданско общество у нас, бе така спонтанен и неподправен за разлика от предишни масови брожения, че властта в първите дни наистина показа признаци на паника. Наред с типичното за лидерите на левицата отрицание и неглижиране в изявленията, други открито демонстрираха гняв (всички помним шизоидното поведение на Сидеров, вилнеещ по малките часове из улиците на столицата със своите шпиц команди), а самият премиер някак се опитваше да се „спазари“ от телевизионния ефир за още кредит на доверие. С други думи, властта премина през първите три от петте фази на скръбта (Kübler-Ross), с което показа, че нещата действително излизат извън контрол. До останалите две обаче (отчаяние и приемане) така и не се стигна, тъй като дойде време за лятна ваканция – време, удобно за прегрупиране и удар в тила на врага. Когато в началото на септември протестите се подновиха, медиите бяха вече по-послушни, някои от facebook групите липсваха, а други „преливаха“ от изключително продуктивни провокатори. Пред обществото се лансира и идеята за т.нар. контрапротестиращи, чието организиране и извозване до столицата, подобно на полицейския произвол по време на контролираните взривове на обществено недоволство, навярно се урежда с пари на данъкоплатците. Мнозина се изказваха от името на протеста, с което нерядко се поставяха в услуга на противниците му, които в това време грижливо пробутваха добре познатата ни смесица от възторжен ляв популизъм и гротескно демонизиране на всяка алтернатива. Вложиха се доста усилия както за маргинализиране и отклоняване на вниманието, така и за противодействие на естественото „втвърдяване“ на протестната вълна, тъй като тя би могла сериозно да застраши статуквото.

Днес, сто дни по-късно, изглежда, че протестът затихва, но това може и да е затишие пред буря – хората, които се прибират по домовете си, вероятно нито са преглътнали обидата, нито са се примирили с това, че децата им ще трябва да изплащат заробващи кредити или енергийни далавери за милиарди. Те просто изчакват следващата фаза на недоволство, която неизбежно ще последва предвид „експертните“ назначения на хора с криминално минало по всички етажи на властта, както и все по-ясно очертаващата се неяснота за бъдещето на основни отрасли. По думите на самия премиер, България се е върнала в деветдесетте. Да, събитията ужасяващо напомнят тези от края на миналото хилядолетие. Животът понякога поставя хората, дори цели народи пред идентични изпитания, когато са пропуснали някаква възможност и трябва да поправят своята грешка. Дали България ще поправи грешката, допускана в продължение на цели 69 години, е въпрос, от който зависи бъдещият й път на развитие, а навярно и самото й оцеляване.

Данаил Брезов е бакалавър по физика и магистър по математика в СУ „Св. Климент Охридски”, главен асистент в УАСГ.