Правосъдието за деца – между щадящите и репресивните мерки

| Боян Захариев,

Наскоро се появи новата Концепция за държавна политика в областта на правосъдието за детето (на много места в текста за краткост ще я наричам просто концепцията). Тази тема се обсъжда в България практически без прекъсване още от 90-те години на миналия век. Необходимостта от реформа в политиката към децата, извършители на престъпления и противообществени прояви, която да бъде основана на нова законова уредба, е спомената и в Националната стратегия за детето 2008-2018 г. (стр. 18) и в доклада за изпълнението й през 2010 г.

Истина е, че от началото на новия век децата, излежаващи присъди в поправителния дом в Бойчиновци или настанени във възпитателни училища-интернати и социално-педагогически интернати, е силно намалял с изпреварващи темпове спрямо намаляващото детско население. Въпреки това обаче, по отношение на системата на детското правосъдие продължава да има усещане за дисфункционалност и за необходимост нещо да се промени. В този кратък материал искам да се спра накратко на най-важните аспекти от реформите, предлагани в концепцията в контекста на процесите, които протичат в последните години не толкова в правосъдната ни система и в системата за справяне с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни, но и в по-широкия политически и социално-икономически контекст, който би направил възможно едно по-щадящо (бих го нарекъл и по-хуманно, и по-цивилизовано) отношение към децата, извършители на обществено опасни деяния. Накрая ще изразя (надявам се достатъчно аргументиран) скептицизъм относно възможността такава реформа да се случи сега в нашата страна. Основните ми аргументи са свързани с това, че влизането на деца в конфликт със закона и възможностите за тяхното възстановяване не са продукт само от дейността на правораздавателната система. То е продукт от цялостната структура на обществото и от начина, по който е организирано предоставянето на публични услуги.

Нека погледнем първо какво ни казва статистиката?

Данните на НСИ показват, че броят на осъдените на възраст 14-17 години като цяло намалява през годините.

Това явно се държи главно на намаляването на общия брой на детското население, тъй като при претеглените индикатори има като цяло тенденция към покачване през последните 10 години. Между 2006 и 2008 г. кривата на покачване е особено стръмна, а за целия 10-годишен период броят на осъдените 14-17-годишни на 100 000 от населението в същата възрастова група е нараствал с 18 осъдени на година. Разбира се, само малка част от присъдите са свързани с ефективно лишаване от свобода (в момента, доколкото ми е известно, в Бойчиновци има под 50 деца, докато през 2001 г. броят им беше значително над 100), но ако тази възходяща тенденция се запази в дългосрочен план, това няма как да не окаже натиск върху системата за повече и по-строги наказания.

Да погледнем и един друг сегмент от системата, където непълнолетни и малолетни биват реално настанявани в затворена среда, без да са осъдени на лишаване от свобода или да имат наложена някаква процесуална мярка. Това са СПИ и ВУИ. При броя на настанените в СПИ се забелязва силен спад между 2003 и 2006 г., след което темпът на намаляване на броя на настанените спада. Към 2010 г. броят на настанените в СПИ (155 деца) е под 10% от броя на настанените през 2002 г. По отношение на настаняването във ВУИ няма някаква изразена изпреварваща тенденция отвъд намаляването на броя на детското население. За последните 10 години населението на възраст 14-17 години намалява средно с 3.7% на година, докато броят на настанените във ВУИ е намалявал от 2002 г. насам средно с 5.7% на година [1].

На пръв поглед всичко изглежда много добре и има ясна тенденция към деинституционализация

и ограничаване на обхвата на репресивните мерки, прилагани по отношение на деца. Големият въпрос обаче, пред който ще се изправи и специализираният съдия, след като изслуша специализирания прокурор, разгледа обстоятелствата, описани в доклада от специализираното досъдебно производство, изслуша психолога и социалния работник (изреждам част от институтите на новата система, описани в концепцията), е какво включват алтернативите, които нашата система реално предлага на децата?

Т.е. преди да си отговорим дали сме готови да предложим адекватна подкрепа на децата правонарушители извън местата за лишаване от свобода, трябва да отговорим на няколко въпроса. Започваме с въпроса за образованието.

За да го разгледаме подобаващо, нека първо да се запитаме къде са отишли онази група деца, които преди са били настанявани в СПИ? На този въпрос е трудно да се отговори конкретно, но е важно да се каже дали тези деца получават някаква грижа или подкрепа, или просто те и възрастните, които се грижат за тях, са оставени да се справят както могат. На първо място, трябва да обърнем внимание, че СПИ, бъдейки място за настаняване на деца, които са извършили или има предпоставки да извършат противообществени прояви, са същевременно и вид училище в системата на средното образование. Записаните в СПИ попадат в статистиката на учениците. На фона на много сериозния спад в коефициентите на записване, който започва отначало колебливо през учебната 2006/2007 г. и много по-изразено от следващата учебна година с тенденция към усилване, най-логичният въпрос, който трябва да си зададем за начало, е продължили ли са да учат след напускане на СПИ и до кой клас няколкото хиляди деца, които са преминали през този вид интернат за периода след 2003 г., когато започва спадът в броя на настанените. Аз нямам данни да отговоря на този въпрос, не намерих такива и в докладите на ДАЗД или МОМН.

Въпросът за това къде и в каква програма ще учи детето не е единственият, на който съдията ще трябва да отговори. Нека видим как стоят нещата със здравето. Поне с достъпа до здравеопазване, на пръв поглед, не трябва да има проблем. Всички деца са здравно осигурени от държавата. Това наистина е така, но за съжаление

няма как децата да развият здравословни модели на живот

и да разберат кога и как да търсят медицинска помощ в среда, в която родителите им нямат достъп до здравеопазване, защото са здравно неосигурени и затова разбират здравето като липса на спешно или тежко хронично състояние. В ценностен аспект не е ясно как един социален педагог може да обясни на извършилия престъпление младеж, че си струва да спазваш законите (това е част от задачата на социалните педагози, въпреки че само голото морализаторство, разбира се, не върши никаква работа) в едно несправедливо общество, което ще остави майка му да загуби работоспособност или да умре, защото не е здравно осигурена (този пример е действителен, макар и не български, но съм сигурен, че може да бъде много актуален за нашата ситуация). Подобни затруднения, между другото, изпитват дори духовните лица от различни деноминации, с подобна на педагозите роля в затворите за непълнолетни, а и за възрастни.

Третият, но не и по важност, въпрос е имат ли тези деца адекватни жилищни условия и можем ли да им осигурим такива в рамките на новата система? И тук ще рискувам да кажа, че в една страна със степен на подоходно неравенство, каквото съществува в момента в България, и при практически несъществуваща социална жилищна политика (фондът от социални жилища е между 2% и 3% от общия жилищен фонд) няма как голяма част от децата сред най-бедните обществени групи, към които се отнасят голямата част от малолетните и непълнолетните извършители на обществено опасни деяния и престъпления, да не живеят в неприемливи жилищни условия. А социалните работници няма какво да направят по въпроса, защото не разполагат с нужните инструменти. Основен инструмент на „социалната” жилищна политика в България са евикциите без всякаква грижа за това, че деца остават без подслон, не посещават училище или са недохранени. За пример ще дам само поръчаната от ИОО-София и изпълнена от Българската асоциация на социалните работници комплексна оценка на 51 семейства, живеещи в бургаските квартали „Горно езерово” и „Меден рудник”, които към момента на оценката са отстранени от домовете си или предстои да бъдат отстранени, без да им бъде предложена алтернатива [2]. Оценката констатира, че в тези семейства, които са като цяло многочленни, с много деца, всяко четвърто е без ток, три от четири семейства живеят в една стая и ползват обща чешма. При повече от половината от изследваните домакинства има

поне едно дете, което не посещава училище [3]

Мога ли да рискувам да предположа, че ако домакинства с подобно струпване на социални проблеми могат да бъдат оставени без подслон за неопределен период от време, няма как сред децата, живеещи в подобна среда, да не се появят някакви форми на отклоняващо се поведение, включително деяния с висока обществена опасност. Не е ли достатъчен самият факт, че подобни домакинства съществуват без видимо да са станали обект на активност от страна на социалните служби и образователната система?

Сега искам да се спра и на по-широкия философски и ценностен контекст на предлаганата реформа. Първото, което е важно да отбележим, е, че битката за щадящо и социално базирано правосъдие поне за децата продължава да се води и сега. Репресивните мерки не са непременно патент на съществувалата до 1989 г. в България система.

Концепцията констатира наличието на институционални съпротиви срещу отказа от репресивни практики. Тук трябва да се отбележи, че репресията не е патент на правораздавателната система, съществувала в България преди 1989 г. Достатъчно е да хвърлим един поглед на данните, публикувани от Евростат, за да разберем, че новите страни членки на ЕС, които са бивши социалистически страни, като цяло имат по-голям дял на лишените от свобода. Но броят на затворниците на 100 000 души, включително на непълнолетните затворници, е още по-висок във Великобритания, да не говорим за САЩ. Освен това, дори в страните с развита социална държава и утвърден модел на третиране на правонарушенията, извършени от деца като обект главно на социалната система, има известна цикличност в начина на организиране на правосъдието за деца. В частност

в момента се наблюдава силна неоконсервативна вълна,

която настоява за рекриминализирането на отклоняващото се поведение сред деца и младежи [4].

Битката за по-щадящо и социално ориентирано правосъдие поне за децата продължава и сега. Консервативни криминолози и юристи винаги са твърдели, че социалният модел в правораздаването нарушава човешките права (по-добре две години в затвора и след това отново да си свободен да решаваш сам какво да правиш, отколкото 5 години под наблюдение на социални работници извън затвора). Този ред на мисли в „защита” на човешките права освен това намира логичния си завършек в твърдението, че непълнолетните могат и трябва да получават също толкова тежки присъди като зрелите извършители на престъпления, да бъдат наказвани с доживотно лишаване от свобода или дори със смъртно наказание (това е разрешено в някои американски щати за лица на 17 и дори на 16 години и след 2000 г. има изпълнени такива присъди [5]. Затова смятам, че тези аргументи са в корена си неверни, защото двете години в затвора често означават „свободата” да прекараш още много пъти по две години в затвора през различни етапи от живота си. Въпреки това е важно да се внимава

кой и как избира възпитателни мерки,

защото използването на възпитателни мерки, аналогични на, или (някои биха казали) дори по-тежки от лишаването от свобода, не са прерогатив само на българската система. Такива проблеми са били открити например в една толкова социална и закриляща система като тази в Норвегия.

Това, което според мен най-пълно характеризира социално ориентираните системи, е стремежът към възстановяване на извършителя на обществено опасни деяния чрез неговото третиране като отделна личност. Моделът на това възстановяване се нарича обичайно работа по случай и включва внимателната оценка на всички обстоятелства, довели до опасното деяние и идентифициране и мобилизиране на всички ресурси – лични и обществени, за излизане от коловоза на пожизнената криминална кариера. Това, което най-близко се доближава до идеята за работа по случай, е създаденият наскоро „координационен механизъм”, който се отнася до сътрудничеството между „териториалните структури и органите за закрила на детето при случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие”. От формулировката не личи координационният механизъм да засяга децата, извършители на обществено опасни деяния или в риск да извършат такива. В страните, където има сериозно отношение към поведенческите проблеми и превенцията на обществено опасни деяния сред децата,

ангажиментът към грижата за тях е 24 часа в денонощието и 7 дни в седмицата

Тук трябва да отбележим и че истинската тайна на работата по случай е не толкова в наличието на екипи за спешно реагиране, колкото в определянето на конкретен служител и негов заместник, в случаите, когато служителят не е на разположение, който отговаря за работата с конкретното дете и чиято професионална оценка и атестация зависи от резултатите по случаите, за които отговаря. В зависимост от конкретната проблематика това може да бъде (най-често) специализиран социален работник, но би могъл да бъде и учител (педагог, възпитател), специализиран служител на полицията. Тази дейност обичайно е много добре заплатена (при работа по тежки случаи например, е възможен модел на заплащане за 24-часов работен ден по причини, които вече споменах). Заемането на подобна длъжност предполага непрекъснато учене, обмяна на опит с колеги от различни страни, опресняване на квалификацията и участие в схеми за супервизия, професионална и психологическа помощ и взаимопомощ между колеги. Целта е да се използват най-модерните подходи в тази нелека дейност и да се намали високият професионален риск от прегаряне, свързан с тежката и често стресираща работа. Броят случаи, които може да поеме един служител (например социален работник), трябва също да бъде ограничен до приемлив брой, отвъд който е физически и психологически невъзможно да се провежда ефикасна социална работа. Обичайно индивидуалният план за работа с един непълнолетен, извършил сериозни закононарушения, предполага поне в началото интензивни седмични (или всекидневни) срещи и пакет от други програми, които социалният работник може да избере или съдията изрично да посочи. Предполага и сериозна работа със семейството на детето, когато го има и има и най-малката надежда то да бъде използвано като ресурс за справяне с поведенческите проблеми на детето. Всичко това не може да случи от само себе си, а изисква целенасочена политика и много сериозни публични средства.

Няма да влизам надълбоко в дебата относно подробностите за това как точно трябва да организираме правосъдието за непълнолетни и малолетни – например дали да има специализиран съд или съдебни състави, или какви да бъдат специализираните звена в прокуратурата или полицията. Мисля, че процесът на калибриране на институционалната структура неизбежно ще включва проби и грешки, ако изобщо се стигне до това. Големият проблем обаче ще бъде във възможността и готовността да бъдат приложени в България самите общи принципи на щадящото, социално ориентирано правосъдие за деца. От гледна точка на интересите на едно дете, всъщност

най-важното е съдът да има реален избор измежду действащи, ефективни и добре финансирани програми

Ако системата не предлага никакви работещи алтернативи на изолирането и затварянето, дори най-добронамереният съдия се изправя пред трудния избор да изпрати детето в затвор или подобна на затвор институция или да го остави на свобода с ясното разбиране, че няма кой да му помогне да излезе от средата, която е довела до сблъсък със закона, нито кой да го върне в траекторията на образованието или да му помогне да навакса изгубените години.

Има три двигателя за подобни реформи. Единият е външен, международен натиск. За България, когато става дума за отношение към уязвимите групи в обществото, този натиск играеше много важна роля. В конкретния случай периодът е такъв, че в международния оборот се въртят други приоритети, а и в страните, които задават общия тон и където се появяват новите модели на работа по проблема, в момента има възраждане на други модели, по-наказателни и по-малко чувствителни към темата за благосъстоянието на децата. Надявам се, че това е временно, но така или иначе, през следващите години външният натиск няма да бъде силно изразен. Тук говоря за дълбоките процеси, които изследователите откриват във въпросните общества. Не става дума за иначе много добрите препоръки на Съвета на Европа (за да посоча само една от международните организации, които се занимават с темата), които продължават да се появяват, и които

по много различни начини, добре описани в концепцията, трудно се превръщат в реална практика

Вторият двигател са променящите се убеждения на взимащия решения елит в правосъдната система и изпълнителната власт. Такива хора в България видимо има, иначе нямаше как да се появи концепцията в настоящия си вид. Но не съм убеден, че те са значим дял, още по-малко мнозинство. А и този модел на промяна не изглежда особено успешен. Типичен пример са отново САЩ, където визионерството, представено от хора като съдията Майкъл Кориеро, безпроблемно съжителства с доминиращата крайно консервативна наказателна система и моделът на „нулева толерантност” в полицията.

Накрая стигаме до третия, може би най-мощен двигател за реформа на наказателното правораздаване – обществените нагласи и публичната активност на ангажирани граждански групи. Провеждането на реформи, насочени към въвеждане на щадящо правораздаване, винаги крие големи рискове. Даже съм склонен да мисля, че най-голямата пречка пред подобна реформа не е съпротивата на старата система, а нагласите на обществеността. Някакъв инцидент, например с участието на непълнолетен, който е бил насочен към някаква програма, вместо да попадне в затвора, може да бъде достатъчен, за да настрои обществеността срещу идеите на социалния подход. А инциденти винаги се случват и обществеността трудно приема аргумента, че в една репресивна система подобни неща стават по-често.

Преди десетилетия именно обществените движения са били двигателят за промени в политиките за ограничаване на престъпността в скандинавските страни. Но някак, за добро или за лошо, ми е трудно да си представя български обществени групи да се мобилизират за защита на уязвимата част от населението отвъд изпращането на sms-и. Помислете например за студентски вълнения, стигащи до сблъсък с полицията с искания за подобряване на условията в затворите и щадящо отношение към непълнолетните и малолетните... Както и да е, може би времената са други, а може би нашето общество тръгна по друга писта.

Нека да обобщя казаното. Трудно ми е да повярвам, че едно общество като нашето е способно да изгради институционалната рамка на едно щадящо отношение към децата, които вече са или им предстои да влязат в конфликт със закона. В крайна сметка ние позволихме през последните години коефициентът за записване в училище да достигне толкова ниски нива, каквито не се срещат в ЕС. У нас има стотици хиляди (дори да допуснем, че голяма част от над 1.3 милиона здравно неосигурени се чувстват добре, лекуват се в частни болници или ползват услугите на други здравни системи), които няма да получат лечение нито за тривиални заболявания, нито за тежки хронични състояние. Нашето правителство преди няколко години реши, че хората, получаващи социални помощи, са като цяло работоспособни мързеливци, затова трябва да ограничим срока за получаване на социална помощ. Наложи се Съветът на Европа да излезе със становище за очевидното - че това противоречи на споделените ценности, заложени в Европейската социална харта, за да отменим година по-късно тази доста срамна идея на нашия законодател. Тази правораздавателна концепция е част от определен начин на организация на обществото, каквато липсва в България.

Концепцията за държавна политика в областта на правосъдието за детето последователно въвежда идеите на възстановителното правосъдие, базирано на най-добрия интерес на детето. За съжаление, това става в момент, когато възстановителното правосъдие е под силен натиск дори в страни с развита социална система, където като алтернатива, освен добре познатите наказателни подходи, се появяват и подходите на актюерското правосъдие, които слабо се интересуват от личността на извършителя, причините и обстоятелствата, довели до извършване на престъпление и възможностите за неговото възстановяване, а единствено от риска, който извършителят на престъпление представлява за обществото и стратегиите за ограничаване на този риск. В България общият институционален и политически контекст (казвам това с голямо съжаление)

е неподходящ за успешното въвеждане на щадящо правосъдие по отношение на децата

Самият начин, по който са организирани и финансирани в момента публичните услуги, може само да възпрепятства прилагането на програми за възстановяване без институционализация и налагане на тежки принудителни мерки. Най-лошият възможен сценарии е да бъде проведена само правната страна от набелязаната реформа и последващият й провал да бъде отдаден на самите идеи за социалната подкрепа като хуманна и работеща алтернатива на наказанието. Накратко – на фона на сегашната траектория на развитие на страната ни и на неблагоприятните тенденции в развитието на политиките по отношение на децата правонарушители в европейски план, не вярвам, че концепцията ще бъде успешно превърната в реални политики в близките години. Затова пък ще бъде двойно по-щастлив, ако това все пак се случи.

Боян Захариев,
директор на програма "Управление и публични политики",
Институт "Отворено общество"



[1] ДАЗД (2010 г.) Възпитателни училища-интернати и социално-педагогически интернати 2010 г. [обратно]

[2] В този случай няма нищо „бургаско”. За съжаление това е стандартна практика в много други общини, включително в столична община. Единствената причина, че давам пример от Бургас е, че мога да го илюстрирам с конкретни данни от социална оценка на ситуацията. [обратно]

[3] БАСР. (2010). Комплексна оценка на потребностите в общността, стр. 17-23. [обратно]

[4] Bailleau, F., Cartuyvels, Y. (2010). The Criminalization of Youth. Juvenile Justice in the Europe, Turkey and Canada. VUB Press, Brussels. [обратно]

[5] Muncie, J. (2005) The globalization of crime control – the case of youth and juvenile justice: Neo-liberalism, policy convergence and international conventions in Theoretical criminology, 35-64. SAGE. стр. 50. [обратно]