Пресечни точки между правата на хората с психо-социални разстройства и българската им реалност

| Анета Генова,

Представете си един свят, който е достъпен и удобен за хората. За всички хора. В който хората с физически увреждания нямат пред себе си препятствия и отиват, където пожелаят. В който хората с умствени затруднения не се затрудняват да сключат желани от тях договори, защото езикът, на който са написани тези договори, е възможен за разбиране, а и винаги има някой наблизо, който да помогне, без да злоупотреби. В който те са получили адекватно образование, защото образованието е достъпно за всекиго. В който хората не се срамуват да се погрижат за психичното си здраве, защото всеки разбира, че човекът е уязвимо същество, което понякога излиза от релси. И да, свят, в който да имаш психо-социално разстройство не е стигматизиращо и убиващо по много и различни, но сигурни начини.

Представяте ли си такъв свят? Свят на достъпност, в който и майките с бебешки колички, и възрастните хора, заедно с хората с увреждания, отиват там, където пожелаят. В който образованието е достъпно и интересно за всяко дете, а здравната грижа не е изпитание за никого. В който никой не е лишен от правото си да взима свои собствени решения и да ги следва... Един човечен свят. Утопия? Не. Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания прави този свят възможен. Изисква той да се случи.

За България тази Конвенция е в сила от април 2012 г.

Колко далече сме от този свят? Констатацията е тъжна.

В България все още няма дори адекватна статистика за броя на хората, страдащи от психо-социални разстройства. Към 2008 г. за 39 304 души е било прието, че страдат от умствени затруднения. Числото е в известен смисъл спорно. Никой не може да определи дали децата, отглеждани в институции и особено в институции за деца с „умствена изостаналост”, не са просто социално неглижирани до степен да не развият капацитета си. Не е ясно и колко деца и възрастни са останали извън статистиката, поради недостъпността на съществуващата система за грижа.

В същото време, пак към 2008 г., статистиката сочи, че 75 981 души са били диспансеризирани като психично болни. Интересен факт е, че само пет години по-рано това число е с около 100 000 души повече. Диспансеризирани като психично болни обаче не са всички хора, които имат психо-социални проблеми, а само онази част от тях, които са хронично болни и са преценили, че се нуждаят от периодични здравни грижи. Колко хора остават извън статистиката, можем да само да гадаем.

В България няма официална статистика, която да определя броя на хората, поставени под запрещение, поради диагнозата си. Те са поне 7 000, но вероятният им брой е много по-висок. Поне 85% от хората, които са в институции, са под запрещение, т.е. лишени са от свободата си, без да са имали шанса да изразят собствено мнение по въпроса къде искат да живеят и каква нужда от помощ имат. Никой от тях няма право на достъп до съд, независимо колко тежко са нарушени правата му/й.

А правата им са нарушени тежко, трайно и често непоправимо.

В България да си човек с психо-социално разстройство означава да се криеш. Да не смееш да вземеш болнични, когато се налага, за да не разбере работодателят ти, че имаш „такова” заболяване. Ако разбира се, имаш късмета да работиш. Хората с психо-социални разстройства много често остават безработни или се принуждават да приемат ниско платена и неквалифицирана работа заради диагнозата си, въпреки квалификацията си. Те често живеят в ужасяваща бедност.

Често са оставени сами на себе си, само заради болестта и кризите.

Страдащите от психо-социални разстройства са удобни жертви за всеки насилник. Те са обиждани системно, пренебрегвани, пребивани, стават лесни жертви на сексуално насилие. Лесно биват мамени. Случаите обаче, в които се стига до разследване на подобни посегателства срещу тях са малко, а дори и да започнат, те често завършват със стигматизиращата констатация, че става дума за човек с психична болест или умствено затруднение и той или тя, по тази причина, не бил(а) разбрал(а) какво точно е преживял(а).

Дори да имат ресурси, хората с психо-социални разстройства са изправени пред неимоверни трудности и бариери, за да могат да се ползват от тях. Отказва им се сключването на договори, дори да не са под запрещение (а ако са, не тяхната воля се има предвид, а тази на настойника, което често е увреждащо за хората с увреждане). Гледани са с подозрение и недоверие.

Достъпът до здравна грижа за тях е много по-голямо изпитание, отколкото за хората без диагноза. Чакането за решение на ТЕЛК и следващата след него пенсия понякога е смъртоносно – много хора, останали без пенсия през зимата, просто умират от глад и студ. А социалната система? Тя е недостъпна за бездомните, каквито са много от тях, за онези, които не могат да разберат смисъла на бюрократичните процедури, за онези, които са в криза.

Хората с психо-социални разстройства са хора с увреждания. Те са и един индикатор за състоянието на средата, в която живеем. Правната среда, в която е все още възможно човек да бъде лишен от възможността да взема решения за всички сфери на живота си, само поради диагнозата си, а лишен веднъж, се оказва завинаги лишен от повечето си права. Обществената среда, която предпочита да сочи с пръст човека с необичайно поведение, но не и да се погрижи за намаляване на насилието и враждебността. Системата от грижи, която е така абсурдно бюрократизирана, че истинска помощ трудно може да бъде постигната. Една болна среда, в която човечността трябва да бъде възстановена. А тя може. Един инструмент, който вече имаме е Конвенцията за правата на хората с увреждания. Тя задължава държавите, които са я ратифицирали, да осигурят достъпна среда на всички хора с увреждания, да гарантират на всекиго пълен достъп до права, без ограничения на дееспособността му. Задължават да се гарантира на всеки човек с увреждания необходимата подкрепа, така че да се постигне пълноценно упражняване на всички права.

Има малки искрици надежда. В края на 2012 г. Министерският съвет прие Концепция за промени на националното законодателство, свързани с прилагането на стандартите на чл. 12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Дискусията за бъдещото законодателство е факт. Но кога ще е факт самото законодателство е трудно да се гадае. И дали то ще бъде в състояние да гарантира на национално ниво спазването на правилата на Конвенцията? Колко път ни чака, за да достигнем до онзи свят, в който човечността е норма, а подкрепата всекидневна реалност? Някои неправителствени организации вече прилагат на практика принципите на Конвенцията в грижите, които предлагат и откриват, че това прави живота на всички по-добър, всекидневно.

Иска ми се да завърша с две паралелни истории, които се случиха почти в един и същи момент.[1] Дългогодишен мой клиент ми се обади от една далечна държава, с молба да събера всичките документи, които установяват психичното му заболяване. Беше попаднал в система от грижи, която му гарантираше подкрепа за намиране на подходяща работа, жилище и месечна пенсия в добър размер. „Ей, каза ми той – в България колко време се борих да доказвам, че не съм психично болен от страх, че ще ме затворят, а те пак ме затваряха. А гледай как можело да бъде, можело да се чувстваш човек, да не си сам.” Само няколко часа преди това бях имала тревожен разговор с друг мой клиент, в България, който за пореден път беше нападнат от хора, решили да изпробват „силата” си върху него, знаейки за безпомощността му. Безпомощност не само заради заболяването, а и заради липсата на всякаква подкрепа и защита. Нито социална, нито здравна, нито полицейска. Съвсем сам.

Но в този свят на взаимовръзки никой никога не е наистина сам, нали? И докато оставяме хората с психо-социални разстройства сами на себе си, отнемаме гласа им и правото контролират живота си, обричаме света си на болка, насилие и административно бездушие. Защото те са една от онези най-слаби брънки в тази взаимозависимост, която показва къде сме.

Анета Генова е адвокат, специализирала е в борбата срещу домашното насилие, а след 2005 г. – в работа с хора от уязвими групи, основно хора с ментални проблеми (възрастни и деца). През 2010 г. е координатор за Българския хелзинкски комитет в процеса на проверката на институциите за деца с интелектуални затруднения, проведена съвместно с прокуратурата.


↑[1] Историите са реални, но по изрична молба на участниците в тях не споменавам никакви детайли.