Делото „Руси Станев срещу България” – пътят към Русе през Страсбург

| Анета Генова,

Руси е от Русе. Отдавна вече не е млад. Имал е хубави години, имал е мрачни години. И такива, които не помни или не иска да помни. През 2002 г. животът му тръгва по едно надолнище, което сякаш няма край. Развива психична болест, остава бездомен поради конфликт със сестра си, а може би и някаква роднинска нечестност. Пропива се. Попада в психиатрична болница. Със съдебно решение е отнета дееспособността му. Това означава, че е отнето правото му да действа сам – поставен е под ограничено запрещение. От момента на това решение той никога повече, поне докато то – съдебното решение, не бъде отменено, няма да може да взема решенията си сам. За негов попечител е назначена служителка на общината, която никога не е имала контакт с него. Тя подава молба да бъде настанен в институция и това е сторено. Институцията е на стотици километри отдалечена от Русе – в с. Пастра, дори не в самото село, а извън него, под една язовирна стена. Институцията, наречена Дом за възрастни с психични разстройства, е скрита в планината и е невидима дори за онези, минаващи покрай криволичещия, разбит път, водещ към нея. Наоколо, на много километри оттам, няма нищо. Пустош.

Но Руси не се предава лесно. Въпреки изолацията успява да работи. Всеки ден изминава километри, за да стигне до един ресторант по пътя за Рилския манастир. Установява контакти с хора от селото. Но това не е неговият живот, не е неговият град. Няма я свободата му.

От 2005 г. започва борба за отмяна на запрещението си и за напускане на институцията. Тази борба го заведе веднъж в Районният съд в гр. Дупница и два пъти в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург.

През ноември 2009 г. беше насрочено открито заседание пред ЕСПЧ. По-късно делото беше изпратено на голямата камара. Заседанието беше проведено на 9 февруари 2011 г. На това заседание Руси искаше да вземе думата и да каже на съда каква е болката да бъдеш лишен от свободата си, да живееш във всекидневна изолация и унижение. Съдът не позволи той лично да адресира свое изказване, но ме насърчи, като негов адвокат, в рамките на пледоарията си да кажа всичко, което той би искал да каже. В заключителните си думи пред съда сторих това. С цялото си сърце исках думите на Руси да стигнат до съда така, както ми ги каза, защото тези думи ме разтърсиха. „Аз не съм предмет – беше ми казал той. – Аз съм човек. Аз имам нужда от свободата си.“

Как се стигна до това един човек години наред да бъде затворен в институция, в която да изживява живота си, усещайки отношение към себе си като към бездушен и безличен предмет?

Една от причините се крие в недостатъците на българската правна система в областта на запрещението. Правните норми са такива, че не дават гаранция на хората с психични заболявания и умствени увреждания, че ще получат реална защита в един процес за поставянето им под запрещение, както и след това. Така поставянето под запрещение се превръща в лесен механизъм за лишаване от свобода, за ограбване, за нарушения на правото на личен живот на жертвите на тази несъвършена законова уредба.

Българското правителство, от своя страна, по време на целия процес пред ЕСПЧ се опита да защити тезата, че поставеният под запрещение имал много възможности да защити правата си. От наша гледна точка – нелепо твърдение, като се има предвид, че поставеният под запрещение никога не може да извърши никакво правно действие сам. Законодателството ни възлага редица задължения и дава права на един кръг лица, но на него – най-заинтересованата от тези действия личност, отказва да даде право да действа, да иска и да бъде активен. В зависимост от степента на заболяването си или в зависимост от степента, в която е изолиран от обществото, поставеният под запрещение би могъл да настоява пред които и да е от тях – овластените от закона – да предприемат действия в негов интерес, включително и да поискат отмяна на запрещението му. Но той (или тя) не може да получи ефективен достъп до съд днес. И точно по тази причина Руси не можа да постигне достъп до правосъдие в България. Процесът пред Районния съд в Дупница не беше онова, което му се дължи. Това беше процес по една зле структурирана процедура, която не може да доведе до отмяна на едно запрещение – Окръжният съд би следвало да реши подобен въпрос, но Руси не получи достъп до него. Дълъг би бил разказът за различните правни аргументи, които предложихме на европейския съд в защита на Руси Станев. Кои от тях съдът ще приеме и кои ще отхвърли, бъдещето ще покаже.

С Руси обаче се случиха няколко необикновени неща. И само част от тях са свързани с пътуването му до Франция и участието му в съдебното заседание. Преди няколко дни, когато той вече беше приел отново неизбежността на битието си в изолация, Агенцията за социално подпомагане му предложи да се върне в Русе, за да започне да живее в защитено жилище. Това не е точно представата на Руси за живот в общността, но след годините, прекарани в институция, той наистина има нужда от преход. Само бъдещето ще покаже колко бързо ще стане това. И дали защитеното жилище ще бъде просто още една институция, макар и в родния му град, или истинска стъпка към свободата. Тревогата остава и заради това, че запрещението му още не е отменено и той все още не е във владение на личността си, на решенията си. Защото нали именно властта върху действията ни ни прави собственици на живота ни, прави ни личности? Кога ще извърви Руси докрай пътя до свободата си, толкова нужна за неговата личност, все още не знаем. Но знаем, че когато четете тази статия той вече ще живее в Русе. С това една от мечтите на последните му години ще бъде осъществена.