Митове и предразсъдъци за етническите малцинства в България

| Алексей Пампоров,

Изследването на социалните дистанции и етническите стереотипи, проведено от социологическия екип на Институт “Отворено общество” - София [1] през юни 2008 г. има за цел да провери до колко толерантността към етническите малцинства в страната съществува или това е мит, наричан с гръмкото име “Български етнически модел”. Анализът на емпиричните данни позволява да перифразираме Бай Ганьо и да кажем: “Толерантни сме, ама не съвсем дотам”. Изследването показва, че в България съществуват силно вкоренени расови и религиозни стереотипи, които са причина за поддържането на значими пространствени, трудови и образователни дистанции към голяма част от етническите малцинства и потенциалните имигрантски общности. Освен уникалните стереотипи, които съществуват по отношение на всяко едно от изследваните малцинства, получените данни позволяват да се открои и съществуването на специфични макростереотипи. Под понятието макростереотип следва да се разбира такава обобщена представа, която засяга не реална социална група, а илюзорен голям агрегат от няколко социални групи. В социалните и хуманитарните науки в България е изключително модно убеждението, че от края на миналия век големите разкази (т.е. идеологиите) се разпадат и се появява своеобразна чувствителност към различието и многообразието [2]. Макростереотипите обаче са видимият ефект от все още съществуващите национални метаразкази.

Митът за славянското братство

През юни 1867 г. в Москва Иван Аксаков организира Международен славянски събор, където се формира идеята за славянското братство и се поставят основите на българското опълчение и руската военна кампания срещу Османската империя през 1877-1878 г. Поради силната обвързаност на България с СССР в периода 1946 - 1989 г. този мит е част от официалната държавна политика и се оказва дълбоко вкоренен в обществените представи. Веднага прави впечатление, че всички етнически групи, включени в изследването, които говорят някой от славянските езици, биват квалифицирани и като “славяни”, и като “братя” – т.е. митът за славянското братство веднага изпъква. Освен “братя”, “весели” е другата обща характеристика за руснаци, украинци, сърби и македонци. Съществуването на този мит е добро обяснение за малките социални дистанции към тези групи.

Митът за трудолюбивите бедняци

За разлика от протестантската етика в англо-саксонските страни – където като белег за преданата служба на Бога се приема професионалното израстване и повишаването на социалния статус [3], то традиционно православието въздига в култ безсребрениците – т.е. хората, които са се отдали на своето призвание безплатно и фразата “по-скоро камила ще мине през иглено ухо, отколкото богат да влезе в рая” (Мат.19:24). Вероятно така се е формирал митът за трудолюбивите, но бедни етноси – който също ясно се откроява от изследването. Присъствието на двойката стереотипи “бедни” и “трудолюбиви” е характерно за етносите, припознавани като “нас” – българи, бесарабски българи, българи-мохамедани; но също така и за трите групи с африкански произход (имигранти от Европа и САЩ, от Латинска Америка и от Афика), както и за китайците и виетнамците. По отношение на трудовите дистанции е любопитно да се отбележи, че както към китайците и виетнамците, така и към лицата с африкански произход се наблюдават изключително големи социални дистанции. Казано иначе “трудолюбието” не е достатъчно, за да си съгласен да работиш заедно с някого, независимо дали ти или той ще бъде в подчинена позиция.

Митът за расовите разлики

Не е необходимо да се връщаме към интерпретациите за подчинеността на Ноевия син Хам (черните африканци) на брат си Яфет (индоевропейците) или към научните трудове от времето на Третия райх, за да разпознаем белезите на расизма. Факт е обаче, че съгласно обществените нагласи лицата с африкански произход са най-нежеланите брачни партньори, най-нежеланите началници и най-нежеланите съученици на нашите деца. Факт е, че за японците не съществува нито един негативен стереотип – но въпреки това пространствените и образователните дистанции към тях са големи. Факт е, че гражданите на ЕС (за които се предполага, че са бели) са най-добре приетата група, но същевременно негрите от ЕС и САЩ са на дъното на социалния престиж. Факт е, че белите бежанци от Латинска Америка много по-лесно ще намерят подслон, отколкото черните бежанци от Латинска Америка – ако оставим това на обществените нагласи.

Митът за ислямския тероризъм

Може да се каже, че тероризмът в съвременната му глобално организирана форма се ражда с разгара на Студената война. Приблизително по едно и също време СССР подкрепя действията на Организацията за освобождение на Палестина, и Национално освободителните армии в Боливия и Колумбия, докато САЩ подкрепят дейността на Контрите в Никарагуа и Централна Америка като цяло, както и на муджахидините в Афганистан. Преди 11 септември 2001 г. новинарските емисии обикновено отразяваха действията на Ирландската републиканска армия в Белфаст, атентатите на ЕТА в Испания или тези на японската секта Аум срещу императорското семейство. През последните няколко години обаче фокусът изцяло бе изместен от международния аспект на тероризма към проявите на Ал-Кайда и Хизбула – предимно срещу Израел, САЩ и Великобритания. Това фокусиране върху терористичните прояви на ислямистки организации води до поддържането на макростереотипа за ислямския тероризъм и дори до появата на понятия като ислямофашизъм.

Митът за ислямския тероризъм също намира пряко отражение в стереотипите за етническите групи. И трите нови за България етнически малцинства, които идват от райони с преобладаващо мюсюлманско население – албанци, араби и кюрди – биват квалифицирани като “терористи”. И при трите групи стереотипът “терористи” е подсилен от стереотипи като (религиозни) “фанатици”, “войнствени” или “агресивни”. Това е чудесен пример за религиозно стереотипизиране, доколкото трудовите имигранти и бежанците са именно онези, които в най-голяма степен са готови да се откажат от част от своите културни специфики и да приемат културните специфики на страната, в която търсят подслон. Нещо повече, значителна част от албанците, които живеят в България, са християни или атеисти. Християни са и значителна част от арабите, дошли от Сирия и Ливан. Казано с други думи, не само че е неправомерно да се поставя знак за равенство между тероризма и исляма, но и стереотипът, че албанците и арабите, живеещи в България, са мюсюлмани е същностно неверен. Положителен аспект на макростереотипа за ислямския тероризъм е фактът, че анкетираните лица не го свързват с двете големи мюсюлмански общности в страната – турците и българите-мохамедани.

Устойчивост и промяна на стереотипите

Ако съпоставим резултатите от настоящето изследване с наличните данни от предходни изследвания в България [4], можем ясно да проследим устойчивостта на някои стереотипи, но и промяната в обобщения образ на отделните етнически малцинства.

Турци – водещият преди стереотип за турците като “религиозни фанатици” се е запазил, но значително е загубил своята сила. Негативните стереотипи “отмъстителни” и “жестоки” са изчезнали и са заменени от стереотипите “трудолюбиви” и “търговци”. Казано с други думи в България се наблюдава положителна промяна и “изчистване” на образа на турците от негативните стереотипи.

Роми – за разлика от стереотипите за турците, тези за ромите показват устойчивост. Стереотипите, че ромите са “крадливи” и “мръсни” запазват водещата си позиция, а стереотипът “невежи” се появява като “необразовани”.

Арменци – регистрираните в това изследване стереотипи за арменците се различават от стереотипите, регистрирани в началото на прехода. Ако тогава арменците са смятани за “възприемчиви”, “културни”, “дейни” и “кротки”, то днес, те са считани за “хитри”, “скъперници”, “дружелюбни”, “търговци” и “весели”.

Евреите – водещият стереотип, че евреите са “богати” се запазва. Може да се каже, че стереотипите, че са “интелигентни” и “съобразителни” също се възпроизвеждат, посредством двете взаимосвързани категории “умни” и “хитри”. Стереотипът “дейни” се появява като “предприемчиви”. Новият момент в настоящото изследване е стереотипът, че евреите са “скъперници”.

Албанците – от стереотипите за албанците несъмнено се е запазил стереотипът, че са “отмъстителни”. Може също така да се предположи, че регистрираният преди стереотип “зли” е сходен със сега регистрирания стереотип “лоши”, а разликата се дължи на процеса на прекодиране. Всички останали стереотипи за албанците са нови и са пряко свързани с военните действия в Косово.

Българите – в автостереотипа за българите също се наблюдават съществени промени, като за разлика от преди напреден план сега изпъкват множество позитивни характеристики – трудолюбиви, гостоприемни, добродушни, умни. Водещият преди стереотип – “завистливи” се запазва, но е по-слабо изразен от изброените по-горе.

Зад маската на толерантността

Изследването на предразсъдъците, мислени като социални дистанции, показва, че в България съществуват значими расови, религиозни и етнически предразсъдъци по отношение на някои групи, но и че има други групи, които са приети безрезервно. Предишните изследвания на социалните дистанции в България обикновено открояват ромите като пример за най-изключената и стигматизирана малцинствена група в страната [5]. Настоящият анализ показва, че в България има други етнически групи, които са обект на много повече предразсъдъци и от тази гледна точка тяхната интеграция би била много по-проблемна, отколкото интеграцията на ромите. Съгласно отношението към тях, етническите групи в страната могат да бъдат класифицирани в пет групи както следва:

1) Най-добре приети – гражданите на ЕС (принадлежащи към бялата раса), англичаните и руснаците. Всички те са добре позиционирани върху всяка от трите скали – пространствена, трудова и образователна;

2) Добре приети – а) православните славянски групи – бесарабски българи, македонци, сърби и украинци. Добре са приети като брачни партньори и колеги, с които да се работи рамо до рамо, но не са добре приемани като началници и като граждани на България. б) традиционни малцинства – българи-мохамедани, турци, арменци, евреи и румънци – не са добре приемани като брачни партньори, но са харесвани като колеги, съседи и жители на България.

3) Недобре приети – китайци и роми. Ромите са най-зле приетото от всички традиционно живеещи в България малцинства. Същевременно те са по-добре приети от повечето нови имигрантски общности. Социалните дистанции по отношение на китайците са сходни с тези към ромите – винаги в долната част на скалата, но никога на дъното.

4) Най-не приети – а) негри – всички групи с африкански произход, независимо то тяхното гражданство са ситуирани винаги на дъното на социалните скали; б) мюсюлманските имигрантски общности – араби, албанци, кюрди; в) виетнамците. Виетнамците и мюсюлманските общности са малко по-добре приети, отколкото негрите, но това все още ни им позволява да се изкачат в по-горната група, макар че при арабите и виетнамците съществува подобен потенциал.

5) Амбивалетно приети – японците. Те са изключително добре приети върху скалата за трудовите дистанции – подобно на гражданите на ЕС, англичаните и руснаците. Добре са приети на скалата на образователните дистанции – подобно на традиционните за страната общности. Не са добре приемани като брачни партньори – подобно на китайците и ромите.

В политическия жаргон на България често пъти с гордост се използва понятието “Български етнически модел”, като синоним на толерантност към етническите малцинства в страната. Собствената ни представа, че сме толерантни се формира още от училищната скамейка с популярни цитати като този от Адолф-Хайнц Бекерле – пълномощен министър на Третия райх в България от юни 1941 г. до септември 1944 г. В свое официало писмо той пише: “Израсъл заедно с арменци, гърци и цигани, българинът не намира у евреите никакви недостатъци...” [6]. Шестдесет и пет години по-късно нещата са се променили. Българите днес на всички намират недостатъци – дори на самите себе си.


[1] Изследването е реализирано в периода 26 май – 15 юни 2008 г. По метода на анкетиране “лице-в лице” в дома на респондентите, в представителна извадката са обхванати 1144 лица над 18 години, разпределени в 232 гнезда. Стохастичната грешка на изследването е ±2,9%. обратно
[2]
Лиотар, Ж. –Ф. 1996. Постмодерната ситуация. София: Наука и изкуство. обратно
[3]
Вебер, М. 1993. Протестантската етика и духът на капитализма. София: Хермес-7. обратно
[4]
Томова, И. 1992. “Етнически стереотипи и предразсъдъци у българите”. В: Аспекти на етнокултурната ситуация в България. Съст. В. Русанов. София: ЦИД, стр.77-96; Petkova, K. & V. Todorov 2002. Bulgarian national stereotypes and national identity. Sociological problems. Special issue XXXIV/2002. pp.115-128. обратно
[5]
Коен, Е. 2005. Има ли "обратен расизъм" в България?. Обектив. No. 126 (11/2005), с.12-13; Кънев, К.; Е. Коен, Д. Симеонова 2005. Пет години по-късно. неправителствените проекти за десегрегация на ромското образование в България. София: БХК; Пампоров, А. 2007. “Етническите дистанции в България през 2007 г.” В: Младите хора в Европейска България, (съст. П.-Е. Митев, Т. Коцева, Г. Михова), ЦИН-БАН, с. 266-285. обратно
[6]
Коен, Д. (съст.) 1995. Оцеляването. Сборник с документи. 1940-1944. София: Шалом. обратно