„Военна рампа”: Слабата държава създава страха от различния

| Адела Качаунова,

За условията в бежанските центрове се изписа и изговори много през последните няколко месеца – всъщност откакто многобройните бежанци станаха видими. Когато към Пъстрогор и Любимец бях добавени „Военна рампа“ и „Враждебна“ – софийски квартали, иначе далече от общественото внимание. Когато вече не можехме да се правим, че ги няма, че не ги виждаме и съответно да се държим с тях като с кучета. Или да кажем, като с хлебарки?

Паралелът е съвсем уместен при скорошното сравнение на българите с хлебарки в листовка, разпространявана в Обединеното кралство.[1] Всички подскочиха погнусени, как може те с нас да се отнасят така, ние с какво сме го заслужили? Ами със същото, с което бежанците са заслужили определения като „канибали“, „престъпна имиграция“ и т.н. Но разпространителите на омразата не се сещат, че това е другата страна на медала.

Настанените в софийските центрове „Военна рампа“ и „Враждебна“ са в преобладаващата си част сирийци – а това автоматично означава, че те бягат от война и свързаните с нея жестокости. Бягат, за да се спасят. Да спасят себе си, но и децата си – физически, не икономически. Те не искат повече – повече доходи, повече блага, те искат да останат живи, да не подлагат себе си и децата си на рисковете да бъдат изтезавани или убити. Но попадайки в „първата сигурна държава“ след Сирия, каквато е България юридически, се оказва, че положението е „от трън, та на глог“.

Държавата, известна като лош стопанин, за пореден път доказва, че е такава. Използва изоставени сгради в окаяно състояние, за да настани в тях хиляди хора, много от тях деца. Същевременно започва публично да всява страх у населението – твърдения на публични фигури, че има данни за нарастване на престъпността в районите на бежанските центрове. Спекулации, изразени публично от нашите държавници, за апокалиптичните количества хора, които ще преминат държавната граница с надежда да получат закрила. Обещанието на вътрешния министър, че скоро ще може да се похвали с извеждането на 200 нелегални имигранти на месец от страната. Сякаш хората са бройки? И къде ги извеждат – по нормите на международното право България трябва да гарантира, че където и да депортира чужденците, няма да бъдат застрашени техните здраве и/ или живот. Дали това е известно на господин министъра?

Логично за бедния българин – беден материално, но и духовно, това веднага има цена – той веднага калкулира колко струва издръжката на един бежанец и започва да размишлява – ами коледните добавки към пенсиите, ами социалните помощи, ами престъпността.

И държавата, очаквано, постигна целта си – последните два-три месеца са едни от най-срамните в най-новата ни история. В условия на слабо правителство, ползващо се с маргинална подкрепа от населението, естествено избуяха най-грозните чувства – тези на омраза към различния – към бежанците, имигрантите, търсещите закрила, както и да ги наречем, но различните от нас по своята религия и/ или цвят на кожата, които вместо убежище и закрила са адресати на омраза, проявена от твърде голяма част от обществото. С действията си правителството често може да се причисли към тази категория от българското население.

Но всяко действие има своето противодействие и обществото ни се раздели на две ясни части – тази на „хейтърите“ и тази на „приятелите“. Станахме свидетели на най-лошото проявление на обществото – на скинарите, които пребиват на улицата различни от тях. Но видяхме и тези, които помагат с каквото и колкото могат, които не се вълнуват от различния цвят на кожата или от различната религия, за да проявят благородство. Благородството е независимо, то не оценява, не преценява, а се проявява винаги и спрямо всеки, който има нужда.

Неприемането на вълната бежанци е проява на недорасли и неосъзнати морални ценности, проява на абсолютната глупост да мислиш, че ти, защото си бял, с нещо превъзхождащ другия, който е мургав, или ти, който си християнин, с нещо си по-добър от другия, мюсюлманина. Подобна примитивност винаги ме удивява. Дали е заради осъзнатия ми атеизъм, зад който стоят години изучаване на различни религии и знанието, че те са причинителят на едни от най-големите бедствия в историята на човечеството? Не отричам религията, но ми се струва, че тя стои в основата на голямата омраза към бежанците в България днес. Щяхме ли така да се отнасяме към тях, ако бяха бели християни?

При посещенията ми в центровете във „Военна рампа“ и „Враждебна“ видях различни хора, предимно сирийци с кюрдски произход. При всеки разговор с тях ме впечатляваше светлината, която излъчват, положителната нагласа, която те имат към мен, въпреки че с нищо не съм я заслужила – на фона на отхвърлящото ги българско общество. Срещнах младо семейство с 4 малки деца, които се стараеха да запазят малко лично пространство, за да продължат да бъдат семейство. Срещнах млада жена, очакваща първото си дете – то вече трябва да се е появило, и често се замислям как се гледа новородено в бивша класна стая, която споделяш с още 20-ина души, които не са твои близки, при липса на топла вода и постоянно течение по коридорите. Дано майката да кърми бебето си – само така биха оцелели. Срещнах студенти по медицина от университета в Алепо, вече разрушен от бомбардировките, които казваха, че първоначално мислели да стигнат само до България и да продължат да учат в някой тукашен университет. Тази тяхна надежда попада в сферата на фантастиката и те добре разбират това. Вече не искат да останат тук.

Сирийците във „Военна рампа“ дори ми предложиха техния обяд. Настояха да опитам поне. Смееха се и ми подадоха лъжицата обиколила няколко усти, за да споделят своето с мен. Без да мислят откъде ще намерят следващото си ядене. Беше вкусно. Държавата в своето проявление на лош стопанин предоставя на бежанците чували с картофи. А после? Някои са намерили електрически котлончета, жени клечат на пода, пържат картофи в съдове, дарени им от „приятелите“ – т.е., за да бъде възможна изобщо грижата на българската държава, трябва и доброволно подпомагане. Както се пееше в една песен – „за какво са ми 10 000 лъжици, когато всичко, което ми трябва, е нож?“

Подозирам, че сирийците, които първоначално са искали да останат в България, са разсъждавали, че България като бедна и оредяваща социално държава, би имала нужда от млада и образована работна ръка. Не са очаквали тромава бюрокрация, кучешки условия и враждебно общество. Ако за първите две може да се намерят някакви оправдания или обяснения, то враждебността не може да бъде оправдана – по същия начин както на нас ни звучи абсурдно и обидно да сравняват българите с хлебарки.

Адела Качаунова е завършила право в СУ "Св. Климент Охридски", има магистратура от Университета в Упсала, Швеция, възпитаничка на НГДЕК. От юни 2012 г. работи в Правната програма на БХК.

 


↑[1] Вж. тук