БХК до главния прокурор: затварянето на хората в РПЦ-Харманли противоречи и на българския закон

|

Уважаеми господин Главен прокурор,

Обръщаме се към Вас по повод временното ограничаване на напускането на РПЦ-Харманли със заповед на председателя на Държавната агенция за бежанците от 21 ноември 2016 г. Тази мярка предизвика недоволството на голям брой от настанените в центъра и допринесе за възникналите впоследствие безредици, по повод на които има образувани досъдебни производства. Ограничаването на напускането на центъра представлява лишаване от свобода, тъй като със заповедта се ограничава свободата на придвижване на настанените само в тесния периметър на центъра (обективна страна) против волята на настанените (субективна страна). В прессъобщението на председателя на ДАБ, което прилагаме, то е обосновано с чл. 63а от Закона за здравето – предприемане на мерки и дейности за опазване на общественото здраве в случай на кризисна ситуация, включително на масово навлизане на чужденци, търсещи закрила на територията на Република България, и при възникване на риск за общественото здраве. Според прессъобщението затварянето на центъра е „превантивна мярка“.

Преди всичко, предприемането на мерки па чл. 63а от Закона за здравето не е в компетентността на председателя на ДАБ. Текстът на тази разпоредба оправомощава за това единствено министъра на здравеопазването. Роля в координацията на мерките има и главния държавен здравен инспектор. Тоест, и в двата случая става дума за медицински лица, което е логично, предвид естеството на мерките и компетентността на съответните длъжностни лица.

На второ място, макар в чл. 63а от Закона за здравето да става дума за „мерки и дейности“, тази разпоредба по никакъв начин не предполага, че последните могат да включват лишаване от свобода, още по-малко като „превантивна мярка“. Член 5.1 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) изисква лишаването от свобода за която и да е от ограничените като брой легитимни цели, посочени в тази разпоредба, да е законно. Според практиката на ЕСПЧ това означава такава възможност да е изрично посочена в законов текст, какъвто не е случаят с текста на чл. 63а.

На трето място, чл. 61 от Закона за здравето дава възможности за лишаване от свобода („задължителна изолация“) на заразоносители и инфекциозно болни в определени хипотези. Това е в съответствие с едно от легитимните основания по чл. 5.1е от ЕКПЧ. Тези възможности са две – в болнично заведение в хипотезите на чл. 61, ал. 1 и ал. 2 и в домашни условия в хипотезата на чл. 61, ал. 4. Във всички тези случаи задължителната изолация се осъществява с разпореждане на медицински лица (ръководителите на лечебните заведения и личния лекар). Тези разпореждания според българския закон подлежат на съдебен контрол както изисква чл. 5.4 от ЕКПЧ, макар че в последната хипотеза той не е изрично указан, а се предполага по силата на общата клауза. Този контрол е по общия ред на АПК, който отговаря на изискването за достъп до съд, но не и за бързина както изисква чл. 5.4 от ЕКПЧ. По-важно предвид фактите по настоящия случай обаче е това, че чл. 61 допуска лишаване от свобода („задължителна изолация“) само на заразоносители и на болни хора като това, че те са такива следва да се докаже и в никакъв случай не може да се презумира. Това произтича от високия статут, който правото на лична свобода и сигурност има в международното право. Нито чл. 5.1 от ЕКПЧ, нито чл. 61 от Закона за здравето допускат лишаване от свобода с превантивна цел на здрави хора, каквито са огромното мнозинство от настанените в РПЦ-Харманли. Поради това, макар да е допустимо изолирането на заразно болни или заразоносители от медицински лица в специално оборудвани за целта помещения вътре в РПЦ-Харманли, е категорично недопустимо и представлява както противозаконно, така и произволно лишаване от свобода ограничаването на напускането на центъра от всички негови обитатели, които в огромното си мнозинство са здрави хора.

Обръщаме внимание, че след издаването на заповедта на председателя на ДАБ в центъра продължиха да се настаняват здрави хора, както и от него да се извеждат хора за трансфер в други центрове, който факт сам по себе си подронва заявената цел на мярката – да се опазят от действителни или предполагаеми зарази други лица. „Превантивната цел“ на мярката, наложена от председателя на ДАБ, на практика превръща този център в концлагер – място за масово произволно лишаване от свобода.

Господин Главен прокурор,

Обръщаме се към Вас с искане да упражните своите правомощия, свързани с разследване за евентуално престъпление по чл. 142а от НК, както и за контрол над принудителните мерки по чл. 127, т.4 от Конституцията и чл. 146, ал. 2 от Закона за съдебната власт. Към нашата организация вече се обърнаха лица и организации с искане за предприемане на действия на международно ниво, но наш дълг е преди всичко да потърсим съдействие от компетентните национални органи.

Настояваме за своевременна реакция.

С уважение:

Красимир Кънев
Председател на Българския хелзинкски комитет

и

адв. Маргарита Илиева
Директорка на правната програма на БХК