Спасението на българските евреи – обратната страна на медала

|

Дойде време България, която се слави като единствения съюзник на нацистка Германия, който е спасил своите 48 000 евреи от лагерите на смъртта, да признае, че е позволила смъртта на 11 000 евреи, жители на територии под неин контрол, казват учени.

„Вие сте герой-спасител, но също и безсърдечен убиец и хладнокръвен преследвач. Не може да се говори за едното, без да се спомене другото“, каза Майкъл Беренбаум, основател на Американския мемориален музей на холокоста, в петък по време на конференция в София, целяща да хвърли светлина върху тази тъмна страница от българската история.

„Злото няма националност. Изясняването на този въпрос ще помогне за мира на Балканите“, добави българския политически анализатор Антоний Тодоров.

Историци твърдят, че 11 000 евреи от територии, управлявани от България, представляващи днешна Македония и Гърция, са попаднали в концентрационни лагери.

България обаче е използвала репутацията си на голямо изключение и спасител на евреите си за основа на отношенията си с Израел; двете страни се готвят да отпразнуват през март 2013 г. годишнината от отказа на българските власти да изпратят българските евреи на сигурна смърт в нацистките лагери. „Тази тема е експлоатирана с политическа цел“, каза българския историк Николай Поппетров.

Изследователи се съгласиха, че българските власти внимателно са избягвали да говорят за обратната страна на медала от Втората световна война.

Съдбата на македонските евреи като цяло е неизвестна на българите. Но въпреки това се е отразила негативно на отношенията между София и Скопие.

„В националната памет няма амнезия“, каза македонския историк Тодор Чепретанов и обясни, че тогавашното българско правителство, полиция и монарх носят отговорност за депортирането на македонските евреи. 

„Със сигурност истината може да боли, но опитите да я сметем под килима или да я игнорираме само увеличават болката и травмата за вас и за бъдещите поколения“, добави той. 

Някои историци твърдят, че България е сметнала за нужно да пожертва евреите от териториите, които е управлявала от името на немския райх, за да спаси повече от собственото си еврейско население.

За българската журналистка от еврейски произход Еми Барух, чието семейство е едно от тези, избегнали депортация, обаче „интерпретацията, че животите на 50 000 евреи за заплатени с тези на 11 000 е неморално и зловещо“.

На 9 март 1943 г. товарни влакове чакат на гарите в Кюстендил в Западна България и Пловдив на юг, за да депортират първата вълна от 9000 български евреи в лагерите на унищожението в Полша, няколко седмици, след като дясно-ориентираното правителство е подписало съответното съгласие с нацистите. 

Заместник говорителят на парламента Димитър Пешев е предупреден за подготовката на конвоя от гласоподавателите си в Кюстендил и бърза да се намеси.

Той пише протестно писмо, подписано от 42 законодатели от различни партии до Премиера Богдан Филов и Цар Борис ІІІ. Християнски православни служители, интелектуалци и членове на все още нелегалното комунистическо движение организирали шествия в израз на солидарност, а царят успява да отложи депортацията безсрочно.

Депортации обаче започват в териториите на Западна Македония, Северна и Южна Гърция, които България е загубила по време на предишни войни, но по това време управлява благодарение на Германия.

11 343 евреи от тези региони са депортирани от българската армия според съществуващи списъци, включително бебе на име Исак на възраст „нула“, което е изпратено в лагера на смъртта Треблинка в Полша.

Малкото оцелели си спомнят „ужасяващата жестокост“ на някои от войниците, които са се държали унизително и агресивно, казва г-жа Барух. 

За г-н Поппетров дори България да е спасила своите евреи от концентрационните лагери, българите като цяло далеч не са били толерантни към тях. „Нашето общество е позволявало евреите да бъдат лишавани от гражданските си права: те са били местени, карани са да носят жълта звезда и им е било забранено да практикуват определени професии“.

Историкът Румен Аврамов междувременно вижда икономически мотиви зад „държавния антисемитизъм“, демонстриран от Законът за защита на нацията от 1941 г., чрез който се национализира еврейска собственост.

„Българската държава трябва да признае този факт и да се извини“, призовава той. „ Но публичното мнение все още не е достатъчно зряло и политиците се дразнят, когато се повдигне този въпрос“, казва той.

Източник/Автор: АФП, Веселка Сергева