ЕСПЧ отказа защита post mortem на две деца от български социален дом

|

Миналата седмица камара от седем съдии на Европейския съд по правата на човека в Страсбург със свое решение обяви за недопустими две жалби с жалбоподател Българския хелзинкски комитет (Comité Helsinki bulgare c. Bulgarie, nos 35653/12 et 66172/12). Те засягат смъртта на Анета Йорданова и Николина Куцарова в дома за деца с умствена изостаналост в с. Стража, Търговищко, съответно през 2006 г. и през 2007 г.

Фактите по делото

Правната програма на БХК разкри случаите на двете момичета по време на съвместна проверка на БХК и прокуратурата във всички подобни домове в България, договорена през 2010 г. с бившия главен прокурор от директорката на програмата адв. Маргарита Илиева. Главният прокурор прие да се проверят домовете от прокурори и изследователи на БХК, след като БХК заведе гражданско дело срещу прокуратурата за дискриминация срещу децата от домовете, осъществена чрез необосновани откази да се разследват голям брой установени от прокурорите детски смърти и телесни повреди. И двете деца са с тежки интелектуални увреждания, изоставени са от родителите си веднага или скоро след раждането си и прекарват целия си живот в различни детски институции. Обстоятелствата около тяхната смърт са шокиращи. Анета умира в болницата в Търговище през октомври 2006 г., след като е откарана там от представители на дома. Направената аутопсия установява като непосредствена причина за смъртта наред с другото перитонит поради перфорация на стомаха. Няколко дни преди смъртта си Анета претърпява операция, по време на която от стомаха ѝ са извадени четири килограма твърди предмети – камъни, стелки за обувки, чорапи, боклуци и др. Тя вероятно ги е поглъщала в дома в Стража, при това в един доста продължителен период от време, съгласно една от експертизите. Образуваното след смъртта ѝ досъдебно производство е приключило със заключение, че няма данни за извършено престъпление.

Подобна е и ситуацията с Николина, която престава да приема храна в същия дом през юли 2007 г. и умира в болницата в Търговище няколко месеца по-късно. Докладът от аутопсията установява множество патологии, сред които сепсис и кахексия (крайна степен на изтощение на организма). Всяка от установените патологии може да се дължи на занемаряване, недохранване или отравяне след поглъщане на неподходящи вещества. Въпреки това, след смъртта на Николина не е започнато никакво разследване. Това става едва през септември 2010 г., след като БХК и прокуратурата се договарят за разследване на всички случаи, установени при съвместните проверки. И макар повече от три години след датата на смъртта на Николина да са разпитани редица свидетели и да е назначена експертиза, през април 2011 г. досъдебното производство е прекратено със заключение, че няма данни за извършено престъпление. И в двата случая в производствата пред прокуратурата от името на жертвите не са действали никакви законни представители. Такива, макар и да е имало на хартия, не са били във връзка с децата и не са били заинтересувани да действат в производствата на национално ниво.

Впоследствие бяха прекратени производствата и по десетките други подобни случаи от домове за деца, които бяха разследвани в резултат от договорката между БХК и прокуратурата. По нито едно от тях тя не намери основание за повдигане на обвинение. Разследванията, доколкото не бяха формални, се фокусираха основно върху действията на медицинските специалисти непосредствено около смъртта на децата; те по правило не изследваха лишаването от жизнено необходима грижа и действията на тези, които са предоставяли такава преди да се стигне до фаталния край.

Едва ли у тези, които познават българската система на "социални грижи" в специализирани институции за деца с тежки интелектуални увреждания, биха възникнали съмнения, че и по двете дела на БХК децата са станали жертви на тази система. Това е един своеобразен ГУЛАГ, който само за последните 10-15 години произведе в резултат от занемара, недохранване, измръзване, липса на медицински грижи и насилие няколкостотин безнаказани детски смърти, както и няколко шумни публични скандала, провокирани от разкрития на БХК, Амнести Интернешънъл, Би Би Си, както и на няколко български медии.

Смъртта на Анета и Николина е била мъчителна – представете си какво е да умирате с четири килограма камъни и други боклуци в стомаха си в продължение на месеци! Този ГУЛАГ вече не съществува – самата държава призна безобразието, маскирано като "социална грижа", след което всички домове за деца с интелектуални увреждания бяха закрити в кратък срок.

Подходът на камарата към процесуалната легитимация на БХК

Основният въпрос по настоящото дело, свързано със смъртта на Анета и Николина, е процесуалната легитимация на БХК, или другояче казано, правото на една неправителствена организация да подаде от тяхно име жалба в страсбургския съд. Според член 34 от Европейската конвенция за правата на човека Съдът може да приема жалби от физически или от юридически лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от високодоговарящите страни на гарантираните в нея права. В редица решения Съдът е определил какво означава жалбоподателят да е пряка или непряка жертва. В решението на Голямата камара по делото Центърът за правни ресурси от името на Валентин Кампеану срещу Румъния от юли 2014 г., както и по няколко други дела, Съдът приема, че една неправителствена организация "в изключителни случаи" може да бъде процесуално легитимирана да подаде жалба, дори когато тя не може да се смята за пряка или непряка жертва в класическия смисъл на думата. Защо? Струва си да приведем буквално част от мотивите на Голямата камара, тъй като те са от ключово значение и за обсъжданото дело:

"Противното би означавало да се препятства подобни твърдения за сериозни нарушения на Конвенцията да бъдат разгледани на международно ниво с риска ответната държава да може да избегне отговорност по Конвенцията в резултат на собствения си провал да назначи законен представител, който да действа от негово [на жалбоподателя] име както изисква националното законодателство. […] Допускането ответната държава да избегне отговорност по този начин не би било в съответствие с общия дух на Конвенцията, както и със задълженията на високодоговарящите се страни да не препятстват по никакъв начин ефективното упражняване на правото на жалба пред Съда." (§ 112)

По Кампеану Съдът също така настоява, че "психичното заболяване може да наложи ограничаване или промяна на начина на упражняване на това право, но не може да оправдае подронването на самата му същност". По това дело, също както по делото на БХК, жалбоподателят, който живее през целия си живот в институции, умира от занемара и измръзване в психиатрична болница, без да има никакви близки или настойници/попечители.  Неправителствената организация Център за правни ресурси, която го посещава веднъж няколко часа преди да умре, впоследствие сезира безуспешно прокуратурата с искания за привличане към наказателна отговорност на отговорните за неговата смърт лица.

В решението по делото на БХК камарата се опитва да резюмира основанията, които биха оправдали предоставянето на възможност на една неправителствена организация да действа от името на покойна жертва, която не я е упълномощила приживе, в производството пред Съда и изследва наличието на всяко едно от тях по настоящото дело. Те според камарата са четири и са кумулативни:

Уязвимостта на пряката жертва, която я прави неспособна да подаде оплакване;

Сериозността на твърдените нарушения на Конвенцията;

Липсата на роднини, близки или законни представители, които могат да подадат оплакване пред Съда;

Контактът на неправителствената организация с пряката жертва, интервенцията ѝ във вътрешноправните процедури след смъртта, както и признаването от властите на възможността на организацията да действа пред компетентните органи на национално ниво (§ 52).

Камарата приема, че първите три критерия от този многофакторен тест са удовлетворени от БХК в жалбите му за случаите на Анета и Николина. Жертвите са изключително уязвими – те са лица с тежки интелектуални увреждания и са били институционализирани през целия си живот. Самата жалба повдига "сериозни оплаквания за нарушения на членове 2 и 3 от Конвенцията" (§ 53), гарантиращи правото на живот и защитата от нечовешко и унизително отнасяне. Камарата също така приема, че макар и да са имали родители и роднини, на практика двете момичета са били изоставени от раждането си, а правителството не е дало задоволителен отговор на въпроса дали е следвало, предвид това, на тях да им бъдат назначени представители, които да защитават ефективно техните права (§ 54). Оттук нататък и във връзка с последния критерий, камарата разграничава делото на БХК от делотоКампеану. Тя отбелязва, че неправителствената организация в Румъния е имала повече процесуални права по закон от неправителствената организация в България. Това действително изглежда така на ниво законодателна уредба. Когато се разгледа обаче на практика това, което всяка от двете организации е направила в собствената си страна, тези разлики не са от съществено значение.  В резултат от договорката с БХК, прокуратурата в България поема ангажимент да преразгледа производствата по смъртните случаи на деца в домовете служебно и да държи Правната програма на БХК в течение за резултата. Въпреки че, както отбелязва камарата, БХК не е имал процесуални права на страна в производството, бележките и исканията на организацията по делата, включително тези на Анета и Николина, са разгледани подробно след обжалванията. В някои случаи те са станали основания за връщане на делата за доразследване.

Решаваща за камарата се оказва липсата на контакт между БХК и двете жертви. Според камарата сдружението-жалбоподател "е узнало за критичната ситуация в домовете за деца с увреждания и за смъртта на някои от тях не във връзка с някаква своя акция, а в резултат от документален филм по телевизията през декември 2007 г. също както всички телевизионни зрители в България"  (§ 56). БХК също така не е имал никакъв контакт с жертвите приживе, за разлика от ситуацията по Кампеану. Поради това организацията-жалбоподател е отправила сигнали към прокуратурата няколко години след тяхната смърт, а не непосредствено след нея, както при Кампеану. С други думи, по това дело, според камарата, БХК не е направил нищо, което би могъл да направи и всеки друг български гражданин на другия ден след като е гледал филма на Би Би Си за дома в Могилино.

Критика на решението на камарата

Преди всичко, не става ясно на какво основание камарата приема, че БХК е узнал за ситуацията в българските домове за деца с интелектуални увреждания, както и за "смъртта на някои от тях", от телевизията "както всички телевизионни зрители в България". Нищо в делото не насочва към такъв извод и той съвсем очевидно противоречи на фактите. Както е заявено в самото решение на камарата, за смъртта на Николина изследователите на БХК узнават в хода на съвместната проверка с прокуратурата през юни 2010 г., т.е. по време напосещението в дома в с. Стража (§57). Същото се отнася и за смъртта на Анета. Още по-нелепо звучи твърдението, че от този източник (филма на Би Би Си за Могилино) БХК се е запознал с "критичната ситуация в домовете за деца с увреждания".  Напротив, тъкмо докладите и публичните изявления на организацията, направени във връзка с продължителния и системен мониторинг, започнал през 1995 г. на всички домове за деца, дадоха повод както на Би Би Си, така и на другите организации и медии, да насочат своя интерес към тези домове. Докладите и заявленията на БХК по темата започват да се публикуват още в края на 90-те години на миналия век. Най-обемният от тях (623 стр.), за домовете за деца с интелектуални увреждания от серията "Децата в институциите", бе публикуван през 2002 г. в резултат от двугодишен мониторинг, включващ посещения във всички такива домове (вж. представянето на книгата тук:http://www.bghelsinki.org/bg/books/prava-na-decata/2002/domove-za-detsa-ss-spetsialni-nuzhdi/). Организацията продължи да посещава тези домове системно и след това и да огласява резултатите от своя мониторинг пред българската общественост и пред международни организации за защита на правата на човека. В периода 2001-2002 г. тя участва активно в мониторинга на Амнести интернешънъл, в хода на който бяха направени съвместни посещения в много институции за деца с психични увреждания (вж. доклада на Амнести, включващ описание на типа посетени институции и организациите, участвали в посещенията, тук: https://www.amnesty.org/en/documents/eur15/005/2002/bg/). Самата съвместна проверка с прокуратурата, която започна през 2010 г., продължи няколко месеца, включи много посещения и ангажира голям човешки и финансов ресурс на БХК. Изключително голям човешки и финансов ресурс бе отделен специално от Правната програма на БХК, която участва както в мониторинга на детските институции, така и в наблюдението на стотиците досъдебни производства, включително обжалването на актовете по десетки дела в продължение на повече от шест години. Никоя друга европейска правозащитна организация не е инвестирала толкова усилия и време в мониторинг на този тип детски институции и в правна защита на жертвите. Преди румънския Център за правни ресурси да започне своя мониторинг на психиатричните институции, водещ изследовател на тази организация прекара няколко месеца на стаж в БХК. Изследовател на БХК участва като консултант на екипа на Би Би Си за неговата работа в дома в Могилино.

Както в случая със смъртта на Анета, така и в този със смъртта на Николина БХК действа своевременно и добросъвестно скоро след узнаването на относимите факти и скоро след издаването на прокурорските постановления. Това става в рамките на допустимите процесуални срокове по Наказателно-процесуалния кодекс. Забавянията, за които става дума в решението, в никакъв случай не могат да се вменят в отговорност на БХК, както това прави камарата в случая с късната интервенция на организацията, особено по делото на Николина, където според камарата първото постановление за прекратяване на досъдебното производство е от 5 април 2011 г., а първата интервенция на БХК е от 2 февруари 2012 г. (§§ 57 и 59). Преди всичко, ако трябва да се търси отговорност на някого за закъснения, това е правителството, заради това, че разследването на тази смърт започва три години след като тя умира. На второ място, това разследване започва само благодарение на усилията на БХК. И, трето, неясно защо в представянето на фактите в решението са спестени важни подробности. Макар първото постановление за прекратяване на досъдебното производство по делото на Николина да е от 5 април 2011 г., то веднага е станало обект на инстанционен йерархичен контрол от Апелативна прокуратура по неин почин, поради което не е имало необходимост от намесата на БХК. Апелативна прокуратура се произнася на 27 юни 2011 г. Но това е датата на постановяване на акта, не тази, на която той е пристигнал при БХК. Когато това е станало седмици по-късно, са предприети незабавни действия от Правната програма на БХК за неговото обжалване и не са пропуснати никакви процесуални срокове. Паралелно, както това е заявено в жалбата на Николина, малкият екип на Правната програма работи по 229 досъдебни производства, свързани с домове за деца с умствени увреждания, в които общият брой жертви е 375 деца и младежи. Като цяло, процесуалното поведение на организацията при изчерпването на вътрешноправните средства е безукорно. В това отношение никой орган в България на никакво ниво не е отправял критики или бележки. Сигналите и жалбите са подробни и изключително сериозно мотивирани.

Независимо от очевидните изопачавания на фактите за начина, по който организацията-жалбоподател е узнала за положението в българските домове за социални грижи за деца с интелектуални увреждания, по-сериозният и принципен въпрос, който решението повдига, е начинът, по който камарата "дестилира" и прилага многофакторния тест за определяне на основанията, които биха оправдали предоставянето на възможност на една подобна организация да действа в производството пред Съда от името на жертва. Вярно е, че в решението по Кампеану се споменават всичките гореспоменати четири критерия като имащи значение за предоставянето на такава възможност. Но решението с нищо не предопределя начина, по който те се вземат предвид. Многофакторните тестове могат да бъдат приложени по различни начини. В решението на камарата те са приложени равнопоставено и кумулативно, като е намерено несъответствие с един от тях.

В други случаи на многофакторни тестове, на отделните критерии се придава различна тежест – някои от тях имат основно, а други - второстепенно значение. Има и случаи, в които недостатъчното удовлетворяване на единия от критериите се компенсира със "свръхудовлетворяването" на другите. Има, разбира се, и случаи, в които подобни критерии не се прилагат в тяхната съвкупност, а служат по-скоро като "меню" за ограничаване на избора при правоприлагането. Как ще бъде приложен един многофакторен тест следва да се определя преди всичко от целта на упражнението. 

В решението по Кампеану Голямата камара заявява ясно каква е тя - да се осигури справедливост за загубилите живота си, както и това, че оплакванията за сериозни нарушения на Конвенцията по отношение на уязвими лица, за които няма кой друг да действа, ще бъдат разгледани на международно ниво, без риск ответната държава да може да избегне своята отговорност.

В решението на камарата по делата на Анета и Николина обстоятелството, че организацията-жалбоподател не е имала личен контакт с преките жертви и не е започнала правни действия от тяхно име на национално ниво веднага след като те са загубили живота си се оказва решаващ фактор за отказа да ѝ бъде предоставена възможност да действа от името на жертвите. Този незначителен и до голяма степен случаен фактор надделява в преценката на камарата над останалите – уязвимостта на двете момичета, тежестта на нарушенията и липсата на ефективен законен представител. На него му е придадена недължима тежест, което прави подхода на камарата крайно формалистичен и подронва целта на прилагането на многофакторния тест. Намирането на несъответствие с единия от четирите, при това с най-маловажния критерий води до краен извод в противоречие с материалноправния стандарт, на който камарата се позовава.

Резултатът е едно несправедливо решение, един лош прецедент в практиката на Съда и сериозен удар върху неговия правозащитен интегритет. Двете момичета остават без защитата на Конвенцията, а българските власти успяват да избегнат евентуалната отговорност за тежките нарушения, които Съдът по всяка вероятност би намерил, ако бе разгледал оплакванията по същество. Сериозно е подронен потенциалът за превенция, който едно позитивно решение би имало върху текущи и бъдещи злоупотреби с деца като двете покойни. В края на краищата от страсбургския съд жертвите получават дори по-малко, отколкото са получили от органите на българската прокуратура, които, ако и да не решават в тяхна полза, поне разглеждат по същество техните дела.

Както заяви адвокат Маргарита Илиева, ръководителка на Правната програма на БХК и процесуалната представителка по делото: "Решението на камарата затвърждава институционализираното дехуманизиране на децата с интелектуални увреждания, потъпкването им, свеждането им до нежелани, отречени тела, които подлежат на символно и физическо отстраняване от социалния пейзаж, за да се "прочисти" той от тяхната "зараза". Недопускането на жалбата до разглеждане по същество обслужва статуквото на институционализираната нагласа на символно ликвидиране на тези деца, тъй като постига затвърждаване на именно това положение, което е отправната точка на жалбата: доколкото е невидимо това, което се прави с децата с интелектуални увреждания в институциите, то не се случва, тези деца са никои и следователно нищо и затова случващото се с тях също е нищо."

Автор: Красимир Кънев

Източник: Правен свят